Дейвид Едингс - Гарион

— Защото ни харесва да ловим риба ли? По света има много рибари, Геран.

— Нямах това предвид. Говоря за нашето семейство. Струва ми се, че сме някак по-различни — има нещо странно… и особено в нас. — Той направи гримаса и избърса с ръкав дъждовната вода от носа си. — Май не се изразих много ясно, а? Не казвам, че сме много важни или пък нещо такова, но просто не сме като останалите хора. Или поне на мен така ми се струва. Леля Поул никога не говори за това с мен , но понякога нощем преди да заспя я чувам да приказва с татко в кухнята. Тя познава много хора, нали?

— Леля ти ли? О, да, Геран, леля ти има познати почти във всяко от Западните кралства.

— Не мога да разбера как така е успяла да се запознае с всички тези крале и благородници. Тя почти никъде не ходи. Знаеш ли какво си мисля?

— Какво ти е дошло на ума, момче?

— Мисля, че леля Поул е по-възрастна, отколкото изглежда.

— На това му казват „добре запазена“, Геран. На твое място не бих му обръщал голямо внимание обаче. Дамите са малко чувствителни, когато стане дума за тяхната възраст.

— Ти също си стар, но това изглежда не те притеснява.

— Защото всъщност още не съм пораснал. Все още мога да се забавлявам, а това те съхранява млад. Леля ти мисли, че да се забавляваш изобщо не е нещо значително и важно.

— Тя е много странна, нали? Понякога си мисля, че е най-странната жена на света.

Точно в този момент не се сдържах и се разсмях с глас.

— Нещо смешно ли казах?

— Някой ден ще ти обясня това. Прав си обаче. Нашето семейство наистина е по-специално, но е много важно всички ние да се държим като обикновени хора. Леля ти ще ти го обясни, само трябва още малко да пораснеш.

— Това харесва ли ти — да си по-различен, имам предвид.

— Не съвсем. Голямо бреме е, Геран. Нашето семейство е призвано да извърши нещо много важно, но по света има хора, които искат да ни попречат.

— Ала въпреки това ние ще го направим, нали? — момчешкото му лице беше добило решително изражение.

— Мисля, че ще го направим, но дотогава има още време. Ще откачиш ли тази риба от куката или се каниш да я държиш там цял ден?

Внукът ми изхълца и се хвърли върху пъстървата, която сигурно тежеше близо три килограма.

Често си спомням този ден. Ако се съди по всичко, той беше един от най-прекрасните дни в живота ми.

Беше почти зима, когато Поулгара се върна. Листата бяха променили цвета си, а после паднаха от клоните, небето стана сиво и във въздуха миришеше на сняг, когато тя се зададе по единствената улица на Анат, заметната със синьото си наметало и с доволен израз от добре свършена работа върху лицето.

Видях я да идва и излязох да я посрещна.

— Как така се връщаш толкова рано, Поул? — пошегувах се. — Дори не можа да ни домъчнее за теб. Сега вече можеш ли да ми кажеш къде беше и какво прави?

Тя присви рамене.

— Пак трябваше да отида в Нийсия. Налагаше се да се срещна с едни хора.

— И кои са те?

— Зедар и сегашната Селмисра.

— Не се доближавай до Зедар, Поул! Ти може и да си силна, но неговата власт е много голяма!

— Поискаха го от мен, татко. Двамата със Зедар трябваше да се опознаем. Това е едно от онези неща.

— Какво общо има Зедар с това?

— Не виждам защо толкова се вълнуваш, когато стане дума за Зедар. В действителност той е доста трогателен. Стори ми се почти развалина, не се храни и изглежда ужасно болен.

— Хубаво, пожелавам му всички радости на лошото здраве. Даже ще изобретя няколко нови болести в негова чест, ако вече съществуващите започнат да му омръзват.

— Ти си варварин, татко.

— Ти го казваш. И какво прави той в Нийсия?

— Доколкото разбрах е станал скитник. Броди по целия свят и отчаяно търси нещо или някого.

— Да се надяваме, че няма да успее да го открие.

— Напротив, той задължително трябва да го намери. Ако ли пък не, ти ще трябва да го направиш, а няма дори да си наясно откъде да започнеш търсенето.

— Е, и какво? Намерил ли го е?

— Не. Това, което търси, само ще го намери.

Това беше първият знак, че идва Ерионд. Веднъж с Белдин говорихме за това и стигнахме до извода, че Ерионд и Торак бяха огледални образи — Торак от едната страна, а Ерионд — от другата. Всеки от тях беше точно обратното на своето копие.

Понякога се чудя дали Торак осъзнаваше, че е грешка.

Това само по себе си би оправдало цялото ми съществуване.

— Защо е трябвало да говориш със Селмисра? — попитах.

— За да я предупредя — отговори дъщеря ми. — След няколко години тя ще направи нещо и аз трябва да й се отплатя. Ала това и на двете никак не ни харесва — въздъхна Поулгара. — Ще бъде нещо ужасно, но нямам друг избор. — Тя внезапно протегна ръце, прегърна ме и скри лице в рамото ми. — О, татко — изхлипа, — защо точно аз трябва да го направя?