Дейвид Едингс - Гарион

Той сви рамене.

— Ти си решаваш. Каза, че си досадно загрижен и гледаш да направляваш всяка нейна крачка и че с каквото и да се заеме, спориш с нея седмици наред. После заяви, че ще свърши тая работа, независимо дали това ти харесва или не. Нещата щели да минат много по-леко и гладко, ако стоиш настрани от всичко това. — И ми се ухили насреща.

— Не виждам нищо забавно в това, Белкира.

— Беше, когато тя ни го каза. Пропуснах някои от думите, които тя употреби. Речникът на Поул си го бива, нали?

Погледнах го дълго и изпитателно.

— Защо изобщо не прекратим този разговор? — предложих.

— Както кажеш, братко.

— Следващият път, като се свържете с нея, кажете й да се отбие в Долината на път за дома. Налага се да си поговорим двамата.

После се обърнах и се върнах в Долината.

Месец по-късно Поул послушно дойде в моята кула. През това време се бях поуспокоил и не я гълчах — е, поне не много.

— Изглежда приемаш това доста леко, старче — отбеляза тя.

— Няма смисъл да се караме за нещо, което вече е приключило. Какво точно се канеше да прави Ктучик?

— Както си му е обичаят — отвърна тя, — опитваше се да унищожи колкото се може повече хора в Западните кралства, та това да даде превес на силите му, когато настъпи подходящ момент. Мургите пак са отворили Южния път на керваните и отново настъпват на запад. Мисля, че е време много внимателно да проучим Кодекса на Мрин. Ктучик явно е убеден, че развръзката наближава. Прави всичко възможно да разедини Западните кралства. Решително не желае следващия път ние да сме на една страна, както беше при Во Мимбре. Съюзът на ангараките е твърде слаб и нетраен, затова Ктучик иска да посее раздори между нас и да уравновеси силите.

— Започваш да вникваш много дълбоко в смисъла на нещата, Поул.

— Имам добър учител.

— Благодаря ти — казах и някъде около минута след това се чувствах неизказано благодарен заради тази моя непредвидима дъщеря.

— Няма за какво — ухили ми се насреща тя.

— Защо не се върнеш в Черек и не пратиш близнаците обратно вкъщи? Ако някой е способен да измъкне нещо по-ясно и конкретно от Мрин, това са те.

— Както кажеш, татко.

Едва към края на века близнаците успяха да извлекат от Мрин това, което ни беше необходимо. През пролетта на 5300 г. те пристигнаха в моята кула, преливайки от вълнение.

— То ще се случи съвсем скоро, Белгарат — извика Белтира. — Пратеника на боговете ще се яви през този век!

— Крайно време беше — рекох. — Защо толкова дълго търсихте този пасаж?

— Явно не е трябвало да го намерим досега — отговори Белкира.

— Бихте ли ми разяснили?

— Контролът на Необходимостта е много по-здрав, отколкото си даваме сметка — каза той. — Пасажът, в който се казва, че всичко ще се случи именно през този век, е съвсем открит и ние сме го чели десетки пъти, но досега изобщо не можехме да го проумеем. Миналата нощ обаче нещата си дойдоха по местата. Обсъдихме това и стигнахме до извода, че както и да се ровим в Мрин, няма да проникнем в смисъла на отделните пасажи, докато Необходимостта не прецени, че е дошло време за това. Колкото и да е странно, тълкуването на Кодекса на Мрин е част от самото събитие .

— Това е най-тромавият и неефективен начин да се върши работа — възразих аз. — Защо ли Необходимостта си играе като котка с мишка с нас?

— И за това си говорихме, Белгарат — каза Белтира. — Изглежда основната цел е да те държи настрана. Явно Необходимостта много се гордее с теб, но те познава твърде добре, за да ти позволи да промениш хода на историята, като ти даде информация за бъдещето много по-рано от необходимото.

— А пък ти доста упорито се опитваш да го сториш при удобен случай — допълни Белкира с ухилена физиономия.

Предполагам, че трябваше да се засегна от обидното тълкуване на близнаците, но то изобщо не ме наскърби. Познавах достатъчно добре и от дълго време приятеля на Гарион, за да ми е известно мнението му за мен издъно. Затова се опитвах да се овладявам при всеки подобен случай. Мисля, че съм го казвал и преди — не съм устроен така, че да чакам спокойно и безучастно съдбата да определя хода на историята. Независимо за колко умен се мислех обаче, приятелят на Гарион винаги беше два хода пред мен. Досега би трябвало да свикна с това, предполагам, но така и не можех да се примиря.

Фактът, че през този век най-сетне ще се роди Пратеника на боговете, също много ми помогна да приема хладнокръвно неласкавите заключения по мой адрес. Безмилостно вадих душата на бедната Поулгара през първите три десетилетия от петдесет и четвъртото столетие. Отбивах се всеки два-три месеца да проверявам дали жената на наследника не е бременна и настоявах да присъствам на всяко раждане в малкото семейство.