Дейвид Едингс - Гарион

— По-вярно би било да се каже, че тя говори, а аз слушах — отвърнах кисело. — Споменавала ли е пред теб къде отива?

— Доколкото си спомням, не. Но в това няма нищо необичайно. Леля Поул почти никога не казва къде отива, какво ще прави или пък защо.

— Виждам, че и ти си го забелязал. Къде е майка ти?

— Отскочи до хлебарницата. Леля Поул каза, че ще останеш за известно време с нас, пък мама знае колко обичаш сладкиши.

— Всички си имаме своите малки слабости, нали така?

— Мама трябва да се върне всеки миг — каза той, — но така и така ще чакаме, не може ли през това време да ми разкажеш приказка?

Аз се засмях.

— Сигурно — рекох. — Леля ти Поул ме прикова за това място, докато се върне, така че ще имаме много време за приказки.

Загледах се в момчето по-отблизо. Макар като повечето от членовете на своето семейство да беше роден с пясъчноруса коса, сега кичурите на Геран започваха да потъмняват. Той никога нямаше да стане едър като Желязната хватка, но вече си личеше далечната прилика с неговия праотец.

(Ако ми позволите, ще ви отправя едно малко предупреждение. Когато знаете, че нещо ще се случи, се опитвате да видите знаците за неговото наближаване почти във всичко. Опитайте никога да не забравяте обаче, че повечето неща на този свят се случват без предварително предизвестие. Единствената им значимост се състои в естествената причина, която ги е породила, и в техния ефект. Ще полудеете, ако се опитвате да намерите някакъв скрит подтекст във всеки порив на вятъра или в писъка на бурята. Не отричам, че вероятно има няколко предзнаменования, които сигурно не бихте искали да пропуснете. Важното е да знаете разликата.)

Винаги съм се радвал на присъствието на внуците си. В тях има една особена почтеност, която винаги много ме е привличала. Не казвам, че понякога не са правили разни глупави или пък очевидно опасни неща. Схватката на Гарион с дивия глиган в леса край Вал Алорн например е неприемлива за здравия разум. Но ако се опитате да погледнете през техните очи и се замислите над погрешните им по ваше мнение доводи, то ще установите, че от тяхна гледна точка всичко е напълно оправдано и закономерно. Наследниците на Желязната хватка и Белдаран винаги са били много сериозни момчета. Е, вярно, че им липсваше чувство за хумор, но човек не може да притежава всичко наведнъж.

Като изключим това, че Поулгара твърде грубо и безцеремонно ме принуди да се грижа за Геран, признавам — месеците, прекарани с него, ми доставиха голяма радост. Никога няма да стана рибар като Дюрник, но поне основните положения са ми ясни. Което ще рече, че мога да сложа стръвта на кукичката. Ала Геран беше на възраст, когато риболовът се превръща във всепоглъщаща страст. Дългите години наблюдения са ме научили, че това увлечение се появява точно преди момчето внезапно да осъзнае, че светът се дели на два вида хора — хора-момчета и хора-момичета. Като цяло повечето от момчетата одобряваха този факт. Но само ако можеха да не се държат така, сякаш те първи са направили това разкритие!

Както и да е. Тази пролет и лято ние с Геран прекарахме в дебнене на хитрите пъстърви. На земята има и други видове риба, разбира се, но винаги съм мислел, че ловенето на пъстърва е най-голямото предизвикателство. Нещо повече, ако не се вдига много шум, могат да се водят изключително задълбочени разговори, докато я чакаш да клъвне.

Спомням си един наистина злочест и окаян ден. Но той беше и невероятно красив и двамата с моя внук изкарахме цялото време в сладки разговори върху импровизиран сал в средата на малко планинско езерце, а около нас ръмеше ситен дъждец. Не знам каква беше причината, но пъстървата сякаш беше полудяла. Двамата с Геран само за един ден наловихме толкова риба, колкото друг път хващахме за цяла седмица.

Късно следобед, когато и двамата бяхме прогизнали до кости, а рибарското кошче, което носехме „за всеки случай, ако ни се усмихне щастието“, беше пълно догоре с посипани със сребърни капчици пъстърви, се поуспокоихме и умората започна да се усеща.

— Това наистина е голямо удоволствие, дядо — отбеляза партньорът ми в риболова. — Ще ми се да го правехме по-често.

— Геран — отвърнах, — ние излизаме на риболов всеки ден през последните три седмици. По-често от това просто не е възможно.

— Да, обаче днес ги уловихме .

Засмях се.

— Това наистина е по-различно — съгласих се.

— Ние не сме като другите хора, нали? — попита той внезапно.