Дейвид Едингс - Белгарат — магьосникът

Очевидно щеше да ми се наложи да се преобразя отново, но това не ме притесняваше особено. Решението се оказа още по-лесно, отколкото бях очаквал. По градската стена патрулираха мурги. От това, разбира се, нямаше никаква нужда, тъй като досами основата на крепостните стени започваше почти отвесна пропаст, дълбока близо миля. Мургите обаче са традиционалисти. Възвърнах си обичайния облик много бавно, за да не долови случайно Ктучик моето присъствие, и после се скрих в процепа на една от амбразурите, в очакване да се появи някой мург.

Имаше поне няколко начина, по които можех да го направя, но аз избрах най-простия. Изчаках край мен да мине някой от постовите и после го праснах по главата с един сякаш създаден за целта камък. Изтеглих го в амбразурата и смъкнах черната му роба. Не си направих труда да събличам и ризницата му. Плетените ризници са адски неудобни и освен това обикновено подрънкват издайнически в най-неудобния момент. Замислих се дали да не изхвърля мурга в пропастта, но после реших да не го правя. От една страна, нямах нищо лично против него, и от друга, не бях съвсем сигурен какъв шум ще вдигна.

Да, знам каква слава ми се носи, но въпреки това аз никога не съм убивал хора току-тъй. Винаги съм смятал, че безогледните убийства променят безвъзвратно човешката природа. Може би няма да е зле да размислите над това, след като решите, че убийството е единственият възможен изход от дадена ситуация.

И тъй, надянах робата на мурга и тръгнах да търся Ктучик. Най-лесният начин да се осведомя за неговото настоящо местонахождение беше да попитам, но можех лесно да се проваля в опита си да докарам скрибуцащия мургоски диалект. Затова просто се вслушах в няколко случайни разговора и много внимателно проникнах в мислите на стражите. Поулгара е много по-добра от мен в тази дисциплина, но и аз не се справям зле. През цялото време бях нащрек, тъй като всички в Рак Ктол — и мургите, и гролимите, носят почти еднакви черни роби и не беше никак лесно човек да ги различи едни от други. Според мен никак не е изключено мургите също да се смятат за свещеници, най-вече поради факта, че гролимите произлизат от тяхното племе. Та аз не исках да проникна в съзнанието на гролим, тъй като някои от тях са достатъчно надарени, че да усетят какво става.

Кръгът се стесняваше все повече и повече. Ктучик явно беше някъде в храма на Торак. Аз също очаквах да излезе така, но никога не вреди човек да се подсигури.

Храмът беше безлюден. Дори гролимите трябва да спят от време на време, а вече бе почти полунощ. Ала Ктучик не спеше. Долових съзнанието му още щом прекрачих прага на храма. Това значително облекчи задачата ми. Плъзнах се по задната стена на балкона, който е задължителна част от всеки по-голям гролимски храм, и накрая открих нужната врата. Тя, естествено, се оказа заключена. Можех да я отключа с една единствена мисъл, но същата тази мисъл най-вероятно щеше да привлече вниманието на Ктучик. Добре, че мургоските ключалки не са нищо особено, та успях да се справя и по обикновения начин. Може и да не съм чак толкова добър крадец, колкото е Силк, но не ми липсва известен опит и в тази област.

Зад вратата започваше стълбище, което водеше надолу, и аз тръгнах по него, като внимавах да не вдигам излишен шум. В края на стълбището ме очакваше нова, боядисана в черно врата, която — странно — не беше охранявана. Мисля, че това мое посещение все пак убеди Ктучик никога повече да не оставя вратата към покоите си без стражи. Справих се и с тази ключалка и влязох вътре.

Усещането за присъствието на Ктучик идваше някъде отгоре, затова дори не си направих труда да огледам долната част от неговата куличка. Не може да не ви е направило впечатление колко сходно работят умовете ни за някои неща. Ктучик също бе избрал кула, макар и прилепена до отвесна скала, за свое обиталище.

Качих се по стълбите. Подминах второто ниво и тръгнах направо към върха. Вратата там не беше заключена и зад нея долавях съвсем ясно присъствието на домакина. Изглежда четеше нещо и не беше нащрек.

Поех дълбоко въздух и отворих вратата.

Съсухрен гролим с бяла брада седеше на масата близо до един от заоблените прозорци и четеше някакъв свитък на светлината на самотна лампа. Онзи мург, който бях видял при пролома — май че Агга му беше името — бе описал Ктучик като човек, който трябва да е мъртъв поне от седмица. Мисля, че имаше право. Никога не съм виждал някой, който да изглежда толкова мъртвешки, колкото Ктучик.