Дейвид Едингс - Поулгара — магьосницата

В общи линии раждането мина леко. Най-напред очите ме заболяха от светлината, но тази болка беше нищожна в сравнение с онова, което изпитах от раздялата със сестра си. Не след дълго обаче и тя се появи на бял свят и нещата станаха по-поносими. Мисълта на майка ми и тази на Алдур бяха все още с нас, затова двете доволно задрямахме.

Вярвам, че повечето от вас са чели „История на света“ от моя баща. В този понякога помпозен монолог той често споменава за „веселия старец в раздрънканата каручка“. Не много дълго след като ние с Белдаран се родихме, той се обади и на нас. Макар мисълта му да ни следваше от месеци, това беше първият път, когато видяхме Учителя наяве. Той си поговори с нас и когато накрая се огледах, ме обзе паника. Мама беше изчезнала.

„Всичко е наред, Поулгара — достигна до мен нейната мисъл. — Така трябваше да стане. Учителя призова един човек, който ще се грижи за теб и сестра ти. Той е дребен, сакат и грозен, но сърцето му е златно. Боя се, че се налага да го измамим. Той трябва да мисли, че аз вече не съм между живите. Никой освен вас двете с Белдаран не бива да знае, че това не е истина. Вашият баща скоро ще се върне, но на него му предстои още много да пътува. Затова не искам моето присъствие да го разколебава и да го отклонява от дълга му.“

Ето така чичо Белдин влезе в нашия живот. Не съм сигурна какво точно му е казал Учителя, но той много плака през първите няколко дни. След като овладя чувствата си, направи няколко колебливи опита да установи връзка с нас двете. Ако трябва да съм откровена, в началото той беше ужасно несръчен. Но Учителя постоянно го напътстваше и с течение на времето чичо Белдин стана по-опитен.

Животът ни — моят и този на сестра ми — ставаше все по-многолюден. Отначало спяхме много. Чичо Белдин бе достатъчно разумен, за да ни слага в една люлка, а щом бяхме заедно, всичко беше наред. Мисълта на майка ни все още беше с нас, тази на Алдур — също, а скоро и Белдин успя да се свърже. Това ни стигаше, за да бъдем спокойни и щастливи.

През първите няколко месеца двете със сестра ми нямахме представа за минаващото време. Понякога беше светло, друг път — тъмно. Белдин се навърташе постоянно около нас, пък и ние двете не се разделяхме, така че всичко останало не беше от голямо значение.

После, вероятно след около две седмици, се появиха още двама души и техните мисли се преплетоха с тези, които вече познавахме. Така в нашия живот се появиха другите ни двама чичовци — Белкира и Белтира.

Никога не можах да разбера защо на хората им е толкова трудно да различат Белкира от Белтира. За мен винаги са били две отделни личности, но аз също съм близнак и затова вероятно съм по-чувствителна към невидимите за останалите хора различия.

Двете с Белдаран се родихме посред зима. Малко след това чичо Белдин ни премести в неговата кула, където прекарахме детството си. Беше средата на лятото през първата ни година, когато татко най-после се завърна в Долината. По това време с Белдаран сме били на не повече от шест месеца, но и двете го разпознахме още от пръв поглед. Мисълта на майка ни беше запечатила образа му в нашето съзнание още преди да се родим. Споменът за нейния гняв още не се беше изтрил от паметта ми, когато Белдин ме вдигна от люлката и ме подаде на скитника, който трябваше да е мой баща. Честно казано, той не ме впечатли кой знае колко. Този предразсъдък вероятно беше резултат от горчивината на мама, причинена от внезапното му и ненавременно заминаване.

Баща ми постави ръка върху главата ми по силата на някакъв древен ритуал от рода на благославянето и останалата част от моето съзнание внезапно се разбуди. Неговата мисъл ме прониза от глава до пети. Чувствах силата, която струи от дланта му и жадно я възприемах. Ето защо съм била разделена от Белдаран! Най-сетне проумях значимостта на това отделяне. Тя трябваше да е съсъдът на любовта. Аз бях съсъдът на силата!

После той взе Белдаран и яростта ми също порасна стократно. Как смееше този изменник да докосва сестра ми?! Двамата с баща ми очевидно не започвахме добре нашите взаимоотношения.

После дойде неговата лудост. Още не познавах толкова добре човешката реч, че да разбера ясно всичко, което му каза чичо Белдин, но то помъти разсъдъка на баща ни. Мисълта на мама обаче ме увери, че в края на краищата той ще оцелее.

Сега като се връщам назад в миналото, все повече се убеждавам, че е било жизнено важно за майка ми и баща ми да бъдат разделени. По онова време още не го разбирах, но мисълта на мама ме убеди, че да приемеш е много по-съществено от това да разбереш.