Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

— Колко ли е труден животът ти на прислужница! — обърна се към нея Мамеха. — Искат ти се навярно толкова много неща, а имаш толкова малко пари. Но я ми кажи какво ще направиш с парите, които току-що спечели?

— Не съм спечелила никакви пари, госпожо — отвърна момчето. Но като гледах как нервно преглъща, можех със сигурност да кажа, че лъже.

— Колко ти обеща Хацумомо?

Погледът на прислужницата мигом се заби в пода. Едва сега проумях какво имаше предвид Мамеха. Както разбрахме след време, Хацумомо наистина беше подкупила най-малкото една прислужница във всяка първокласна чайна в Гион. От тях се искало да позвънят на Йоко — момичето на телефона в нашата окия, — щом с Мамеха пристигнем някъде. Тогава още не знаехме, разбира се, че и Йоко е замесена, но Мамеха беше напълно права, като предположи, че въпросната прислужница бе известила по някакъв начин Хацумомо.

Момичето не смееше да я погледне. Дори когато Мамеха вдигна брадичката й, очите на прислужницата останаха забити в пода, сякаш тежаха като две оловни топки. Вън на улицата чухме гласа на Хацумомо да се носи от прозореца на втория етаж — улицата беше толкова тясна, че всеки звук отекваше.

— Да, как й беше името? — попита там горе тя.

— Саюко — отвърна един от мъжете.

— Не Саюко, а Саюри — поправи го друг.

— Точно за нея става дума — продължи Хацумомо. — Но е толкова смущаващо, че… не бива да го казвам! Изглежда приятно момиче…

— Не успях да добия кой знае каква представа — обади се мъжки глас. — Но е много хубава.

— Такива необикновени очи — подхвърли една от гейшите.

— Знаете ли какво чух да казва за очите й един мъж преди известно време? — попита Хацумомо. — Каза ми, че цветът им е като на смачкани глисти.

— Смачкани глисти… Със сигурност не съм чувал подобно определение за цвят.

— Ще ви кажа какво знам за нея — продължи Хацумомо, — но трябва да обещаете да не го разпространявате. Тя е болна от някаква особена болест и гърдите й са като на старица — отпуснати и съсухрени — наистина ужасно! Видях веднъж в банята…

Стояхме и слушахме, но като чухме това, Мамеха ме по бутна да тръгвам и ние се отдалечихме. За момент тя спря, огледа улицата надолу-нагоре и каза:

— Опитвам се да измисля къде да идем, но… не се сещам за нито едно място. Щом ни откри тук, може, предполагам, да ни намери навсякъде в Гион. По-добре се прибери, Саюри, докато не измислим нов план.

Един следобед през Втората световна война, няколко години след събитията, за които ви разказвам, в разгара на парти под клоните на кленово дърво един офицер извади пистолета си от кобура и го постави на сламената рогозка — искаше да ме впечатли. Помня колко ме порази красотата на оръжието. Металът имаше мътен блясък; извивките му бяха меки и съвършени. Напоената с мазнина ръкохватка бе от прекрасно дърво. Но когато, докато слушах разказите на офицера, си помислих за какво служи този пистолет и той изобщо престана да е красив и вместо това се превърна в нещо чудовищно.

Точно същото се случи и с Хацумомо, след като доведе дебюта ми до пълен застой. Не че преди това не я мислех за чудовище. Само че й бях завиждала за хубостта, а след случилото се престанах. Вместо, както му е редът, да присъствам всяка вечер на банкети или поне на десет-петнайсет партита, бях принудена да седя в нашата окия и да се упражнявам да танцувам и да свиря на шамисен, сякаш от предишната година насам не е настъпила никаква промяна в живота ми. Когато Хацумомо минаваше край мен по коридора в пълно одеяние и набелено лице, което леко светеше над тъмното й кимоно като луна в мъглива нощ, сигурна съм, че и слепец би видял, че е красива. Но въпреки това не изпитвах нищо освен омраза и чувах как пулсът свисти в ушите ми.

През следващите дни Мамеха ме повика няколко пъти при себе си. Всеки път се надявах да ми каже, че е намерила начин да се справи с Хацумомо, но тя само ме пращаше да изпълня поръчения, които не можеше да повери на прислужницата си. Един следобед я попитах има ли представа какво ще стане с мен.

Боя се, че за момента си заточеница, Саюри сан — отвърна тя. — Надявам се, че си по-решена от всякога да унищожиш тази подла жена! Но преди да съм измислила план, нима да е добре за теб да ме придружаваш из Гион.

Бях, разбира се, разочарована да го чуя, но Мамеха беше напълно права. Подигравките на Хацумомо можеха така да ми навредят в очите на мъжете, та дори и на жените, че от финансова гледна точка беше по-добре да си седя вкъщи.