Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

— Не разбирам, госпожо, защо ще е щастие?

— Ако ни принуди да напуснем няколко чайни, ще се отбием на повече места, ето защо. Така по-бързо ще станеш известна в Гион.

Увереността на Мамеха ми вдъхна кураж. И наистина, когато по-късно тръгнахме, очаквах, че през нощта ще си сваля грима и ще открия, че кожата ми гори от удоволствието на една дълга вечер. Най-напред се отбихме на партито на млад филмов актьор, който изглеждаше не по-възрастен от осемнайсет години, но нямаше нито един косъм на глава си, нито пък мигли или вежди. След няколко години много се прочу, но с начина, по който умря. Самоуби се с меч, но преди това уби една млада келнерка в Токио. Във всеки случай ми се стори много странен, докато не забелязах, че не сваля очи от мен — бях прекарала толкова дълго в изолацията на нашата окия, че да си призная, вниманието към мен ми беше приятно. Стояхме там повече от час, но Хацумомо не се появи. Струваше ми се, че мечтите ми за успех могат истина да се сбъднат.

След това се отбихме на парти, давано от ректора на Киотоския университет. Мамеха веднага се заприказва с един човек, когото не беше виждала известно време, и ме остави сама. Единственото местенце на масата бе до възрастен мъж с бяла риза на лекета, който май беше много жаден, защото непрестанно се наливаше с бира, освен когато спираше, за да се оригне. Коленичих до него и тъкмо да му се представя, чух плъзгащата се врата да се отваря. Очаквах да видя прислужница с поредната порция саке, но в коридора бяха коленичили Хацумомо и Пити.

— О, небеса! — чух Мамеха да казва на мъжа, когото забавляваше: — Верен ли е часовникът ви?

— Абсолютно верен — отвърна той. — Всеки следобед го сверявам с часовника на гарата.

— Боя се, че със Саюри нямаме друг избор и колкото и да е неприлично, трябва да тръгваме. Вече от половин час ши чакат на друго място!

Двете станахме и се измъкнахме от увеселението веднага щом Хацумомо и Пити влязоха.

На излизане от чайната Мамеха ме дръпна в една празна стая с татами. В полумрака не можех да различа чертите й освен красивия овал на лицето и пищната й прическа. Щом аз не я виждах, значи и тя не можеше да ме види и аз оставих челюстта ми да увисне от разочарование и отчаяние — имах чувството, че никога не ще успея да избегна Хацумомо.

— Какво каза на тази ужасна жена днес? — попита ме Мамеха.

— Абсолютно нищо, госпожо!

— Как тогава ни намери тук?

— Самата аз не знаех, че ще дойдем. Не бих могла да й кажа.

— Моята прислужница знае за този ангажимент, но не мога да си представя, че… Е, добре, ще идем на едно парти за което едва ли някой знае. Миналата седмица Нага Теруоми бе назначен за диригент на Токийската филхармония, днес следобед пристигна в града, за да даде на всички възможност да му се поклонят. Не ми се ходи особено, но… поне Хацумомо няма да е там.

Пресякохме булевард Шиджо и свихме по тясна улица, която се носеше миризма на саке и печени картофи. От ярко осветените прозорци на втория етаж на една чайна ни заля смях. Млада прислужница ни поведе към една стая горе. Там заварихме диригента да почуква гневно с пръсти по чашка саке. Тънката му коса бе намазана с брилянтин и сресана назад. Останалите мъже бяха в разгара на игра по надпиване с две гейши, но диригентът не искаше да участва в нея. Той поговори с Мамеха, а после я помоли да потанцува. Не мисля, че го вълнуваше толкова танцът. Това бе повод да сложи край на играта и да накара останалите отново да му обърнат внимание. Тъкмо прислужницата донесе шамисен и го подаде на едната от гейшите — дори преди Мамеха да заеме поза, — плъзгащата се врата се отвори и… Сигурна съм, че знаете какво се каня да кажа. Отново се появиха Хацумомо и Пити.

Трябваше да видите как Мамеха и Хацумомо се усмихнаха една на друга. Бихте си помислили дори, че двете споделят интимна шега, докато всъщност Хацумомо със сигурност се наслаждаваше на победата си, че ни е открила, а Мамеха… Усмивката й според мен бе начин да прикрие гнева си. Забелязах, че докато танцуваше, брадичката й се издава напред, а ноздрите й се разширяват. След като свърши, тя дори не се върна на масата, а само каза на диригента:

— Благодаря ви, че ми позволихте да се отбия! Боя се, че вече е късно… Със Саюри трябва да се извиним…

Не мога да ви опиша колко доволна изглеждаше Хацумомо, когато затваряхме вратата след себе си.

Последвах Мамеха по стълбата. Най-долу тя спря и зачака. Една млада прислужница най-сетне дотича да ни изпрати — същата, която ни бе придружила до стаята преди малко.