Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

На това място Хацумомо се обърна и ме погледна.

— Гласът ми не е достатъчно висок — каза. — Я да чуя теб. „А… а…“

Какво можех да направя. Постарах се да издам звука.

— Не, не, по-високо… добре де, както и да е! — Хацумомо се обърна към мъжа до нея и прошепна: — Не е особено умна, нали? — После поклати глава и продължи: — С една дума, когато се обърнах, видях, че вятърът е отнесъл бедната Маюри няколко пресечки по-назад и тя така размахва ръце и крака, че изглежда като преобърнал се по гръб бръмбар. Едва не си разкъсах обито от смях, а тя най-неочаквано залитна от тротоара на платното на един много натоварен кръстопът, точно когато минаваше една кола. Слава богу, че вятърът я стовари върху капака! Краката й се вирнаха… и после, ако можете да си го представите, вятърът вдигна нагоре кимоното й и… Е, няма защо да ви казвам какво се случи.

— Разбира се, че има защо — извика един от мъжете.

— Нямате ли въображение? — отвърна тя. — Вятърът й вдигна кимоното и бедрата й се оголиха. Тя не искаше да я видят гола и за да запази благоприличие, се завъртя, така че краката й се разкрачиха широко, а интимните й части се лепнаха на предното стъкло, точно пред лицето на шофьора…

Мъжете, разбира се, вече бяха изпаднали в истерия. Изключение не правеше и директорът, който тропаше по масата с чашката си, сякаш стреляше с автомат, и повтаряше:

— Защо на мен никога не ми се случва подобно нещо?

— Наистина, господин директор — каза Хацумомо. — Момичето бе едва начинаеща! Не че шофьорът успя да види нещо. Искам да кажа, можете ли да си представите, че гледате интимните части на момичето през масата? — Тя говореше, естествено, за мен. — Сигурно не са по-различни от на бебе!

— Момичетата понякога започват да се окосмяват още на единайсет години — каза един от мъжете.

— На колко си години, малка Саюри сан? — попита ме Хацумомо.

— На четиринайсет, госпожо. — Казах го възможно най-любезно. — Но отдавна ги навърших.

На мъжете това вече им хареса и усмивката на Хацумомо леко се втвърди.

— Четиринайсет ли? — удиви се тя. — Прекрасно! И, не ще и дума, че още нямаш косми…

— О, имам. Даже много! — И аз вдигнах ръка и потупах косата на главата си.

Мисля, че бе доста уместна постъпка, макар че тогава не ми се стори кой знае колко умна. Мъжете се разсмяха по-силно дори, отколкото на разказа на Хацумомо. Тя също се разсмя, защото не искаше, предполагам, да се разбере, че шегата я е засегнала.

Щом смехът затихна, двете с Мамеха си тръгнахме. Не бяхме успели да затворим и вратата след себе си, когато чухме, че и Хацумомо се извинява и си тръгва. Двете с Пити ни последваха надолу по стълбата.

— Какво ще кажете, Мамеха сан, доста смешно беше, нали? — обади се Хацумомо. — Не знам защо досега по-често не сме развличали заедно гости.

— Да, беше смешно — отвърна Мамеха. — Направо се опиянявам от мисълта какво ни готви бъдещето.

След тези думи Мамеха ме погледна доволно. Опияняваше се от мисълта да види Хацумомо разгромена.

Вечерта се изкъпах, свалих си грима и тъкмо отговарях на пороя от въпроси на Леля, когато Хацумомо се прибра и застана пред мен във вестибюла. Обикновено не си идваше толкова рано, но щом зърнах лицето й, веднага ми стана ясно, че се е върнала, за да ми направи скандал. Нямаше я дори жестоката й усмивка, а устните й бяха силно стиснати и тя изглеждаше почти грозна. Само след миг протегна ръка ме удари през лицето. Последното, което зърнах преди удара, бяха стиснатите й зъби — два наниза от перли.

Толкова се смаях, че не помня какво се случи веднага след това. Но Леля и Хацумомо май взеха да се карат, защото следващото, което стигна до слуха ми, бяха думите на Хацумомо:

— Ако това момиче отново, ме изложи публично, с удоволствие ще я зашлевя по другата буза.

— Какво направих, че да ви изложа? — попитах.

— Знаеш прекрасно какво имах предвид, като попитах дали имаш косми, а ти ме изкара глупачка. Дължа ти една услуга, малка Чийо. И ти обещавам, че скоро ще ти се издължа.

Гневът й като че стихна и тя отново излезе на улицата, където Пити я чакаше, за да й се поклони.

На другия ден разказах за случилото се на Мамеха, но тя почти не ми обърна внимание.

— Какво от това? — каза. — Слава богу, че не ти е оставила следа на бузата. Не си очаквала, че ще е във възторг от думите ти, нали?

— Само се притеснявам какво ще се случи следващия път, когато се сблъскаме с нея.

— Ще ти кажа какво. Ще се обърнем и ще си тръгнем. Домакинът може да се удиви, че още невлезли, си тръгваме, но така е по-добре, отколкото да позволяваме на Хацумомо пак да те обижда. Тъй или иначе, ще е истинско щастие да попаднем на нея.