Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

За щастие, Мамеха беше много находчива и успяваше от време на време да намира безопасни събирания, на които да присъствам. Хацумомо може и да беше затворила за мен Гион, но не можеше да затвори целия свят отвъд него. Мамеха често ме канеше да я придружа, когато имаше ангажименти извън Гион. Веднъж бях на еднодневно пътешествие до Кобе, където Мамеха преряза лентата при откриването на нова фабрика. Друг път заедно придружавахме бившия президент на Японската телефонна и телеграфна компания по време на екскурзията му из Киото с лимузина. Бях много впечатлена, защото за пръв път имах възможност да разгледам огромния град, който се простираше извън нашия малък свят Гион. Да не говорим, че за пръв път се возех на кола. Никога не си бях давала сметка колко безнадежден бе животът на някои хора през ония години, докато не минахме покрай реката южно от града и не видях мръсни жени да кърмят бебетата си под дърветата край железопътните релси и мъже в съдрани сламени сандали, наклякали сред буренака. Не твърдя, че в Гион никога не стъпваха бедняци, но рядко виждахме някой като онези гладуващи, окаяни селяни. Никога нямаше да проумея, че аз — една робиня, тероризирана от проклетията на Хацумомо — съм живяла относително щастливо през годините на Голямата депресия. Но този ден разбрах, че това е самата истина.

Една сутрин се прибрах от училище и заварих бележка от Мамеха да си взема грима и веднага да отида в дома й. Когато пристигнах, господин Ичода, който също като господин Бекку беше майстор по обличане на кимона, вече завързваше обито на Мамеха пред голямото огледало в задната стая.

— Побързай и се гримирай — каза Мамеха. — В другата стая съм ти приготвила кимоно.

Апартаментът й бе огромен по стандартите на Гион. В допълнение към основната стая, широка шест татами, имаше още две по-малки — помещение, където Мамеха се обличаше и гримираше и което служеше в същото време и за стая на прислужницата, и друга — спалнята на Мамеха. Там върху току-що застлана постеля лежеше кимоното за мен. Постелята ме озадачи. Чаршафите със сигурност не бяха същите, в които тя бе прекарала предната нощ, защото бяха гладки като пресен сняг. Питах се какво ли трябва да означава това, докато навличах памучната роба, която бях донесла със себе си. Когато отидох да се гримирам, Мамеха ми каза защо ме е повикала.

— Баронът се върна в града. Ще дойде тук за обяд. Искам да те представя.

Досега не успях да ви спомена за барона, но Мамеха имаше предвид барон Мацунага Цунейоши — нейния данна. В Япония вече няма барони и графове, но преди войната беше друго и барон Мацунага бе със сигурност сред най-богатите. Семейството му владееше една от най-големите японски банки и бе много влиятелно в областта на финансите. Първоначално по-големият му брат бе наследил титлата барон, но беше убит като финансов министър в кабинета на министър-председателя Инукаи. Покровителят на Мамеха, вече прехвърлил трийсетте, бе наследил не само титлата, но и цялото богатство на брат си, включително и голямо имение в Киото, недалеч от Гион. Работата му го задържаше повечето време в Токио; задържаше го и нещо друго — защото след много години научих, че имал и друга любовница в токийския район на гейши Акасака. Малко мъже са достатъчно богати, за да си позволят да покровителстват дори една гейша, и барон Мацунага Цунейоши имаше две.

След като разбрах, че Мамеха ще прекара следобеда със своя данна, вече имах по-ясна представа защо постелята в стаята й е застлана с чисти чаршафи.

Преоблякох се бързо в приготвените за мен дрехи — долно кимоно в светлозелено и кимоно в червеникавокафяво и жълто, с изрисувани борови дървета по края. Междувременно една от прислужниците на Мамеха се върна от близкия ресторант с обяда на барона в голяма лакирана кутия. Блюдата бяха готови за сервиране. Най-голямото бе плоска лакирана чиния с две печени на скара пъстърви, положени по корем така, сякаш плуват заедно надолу по реката. От едната им страна имаше две задушени на пара рачета, от онези, които се ядат цели. Пътечки от сол се виеха по черния лак, изобразявайки пясъка, през който са минали рачетата.

След няколко минути баронът пристигна. Надникнах през леко открехнатата плъзгаща се врата и го видях да стои на стълбищната площадка и да чака, докато Мамеха му развърже обувките. Първото ми впечатление бе, че прилича на бадем или друг орех, защото беше дребен и много кръгъл. По онова време брадите бяха на мода и баронът имаше на лицето си няколко дълги меки косъма, които, предполагам, трябваше да изобразяват брада, но ми изглеждаха повече като своеобразна гарнитура или като онези водорасли, които понякога се поръсват върху купичка с ориз.