Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

— О, Мамеха… аз съм напълно изтощен — чух го да казва. — Как ненавиждам тия дълги пътувания с влак!

Най-сетне се събу и прекоси стаята с енергични малки крачки. По-рано същата сутрин прислужницата на Мамеха беше донесла от килера тапициран стол и персийски килим и ги бе подредила близо до прозореца. Баронът седна там, но не мога да кажа какво стана по-нататък, защото прислужницата дойде, извини ми се с поклон и затвори вратата.

Прекарах в малката гардеробна на Мамеха час и повече, докато прислужницата влизаше и излизаше, сервирайки обяда на барона. От време на време дочувах тихия глас на Мамеха, но предимно говореше баронът. По едно време помислих, че й е сърдит, но в крайна сметка дочух достатъчно, за да разбера, че той просто се оплакваше от мъж, когото срещнал предишния ден и който го разгневил, като му задал въпроси от интимен характер. Когато обядът най-сетне приключи и прислужницата изнесе чашки чай, Мамеха ме повика. Излязох, за да се поклоня на барона, но бях нервна, защото никога преди не бях виждала аристократ. Поклоних се и го помолих за снизхождение. Мислех, че може би и той ще каже нещо. Но баронът като че оглеждаше апартамента и почти не ми обърна внимание.

— Мамеха — каза той, — какво стана със свитъка, който беше окачила в декоративната ниша? Беше изрисуван с туш или нещо подобно — много по-добър от този сега.

— Но сегашният, бароне, е стихотворение, изписано лично от Мацудайра Коичи. Виси в нишата вече близо четири години.

— Четири години ли? Не беше ли там картината с туш, когато дойдох последния път?

— Не беше… но във всеки случай баронът не ме е удостоявал с присъствието си почти три месеца.

— Нищо чудно, че се чувствам толкова изтощен. Все повтарям, че трябва да прекарвам повече време в Киото, но… едно влече след себе си друго. Нека погледнем онзи свитък, за който говоря. Не мога да повярвам, че са минали четири години, откакто съм го виждал.

Мамеха повика прислужницата и я помоли да донесе свитъка от килера. На мен се падна задачата да го разгърна. Ръцете ми така трепереха, че свитъкът се изплъзна, когато го опънах пред очите на барона.

— Внимателно, момиче — подвикна той.

Бях толкова притеснена, че и след като се поклоних и извиних, не можех да се сдържа и току поглеждах барона, за да видя дали ми е ядосан. Докато държах свитъка, той като че гледаше по-скоро мен, отколкото картината. Но погледът му не бе осъдителен. След малко си дадох сметка, че в очите му има любопитство, и това ме накара да се почувствам малко по-уверена.

— Този свитък е много по-хубав от онзи в нишата, Мамеха — каза баронът. Но като че продължаваше да гледа мен и не отмести очи, когато го погледнах. — При всички случаи калиграфията е старомодна — продължи той. — Свали я и окачи отново този пейзаж.

Мамеха нямаше друг избор, освен да се подчини и да изпълни желанието му. Тя дори съумя да се престори, че смята идеята за великолепна. След като двете с прислужницата окачихме картината и навихме другия свитък, Мамеха ме накара да налея чай на барона. Погледнати отгоре, образувахме малък триъгълник — Мамеха, баронът и аз. Но говореха, разбира се, те двамата, а аз… аз не правех нищо полезно, освен да седя на колене и да се чувствам абсолютно излишна, като гълъб в гнездото на соколи. Как бих могла да си въобразя, че съм достойна да забавлявам такива мъже, каквито забавляваше Мамеха — не само големи аристократи като барона, а и председателя. Та дори и директорът на театъра преди няколко вечери… той почти не ме погледна. Не твърдя, че преди това се чувствах достойна за компанията на барона, но сега за сетен път си дадох сметка, че съм едно нищо и никакво простовато момиче от рибарско селце. Ако зависеше от нея, Хацумомо щеше да ме държи насами дъното, така че никой мъж, посетил Гион, да не може и да ме зърне. Знаех, че никога повече няма да видя барон Мацунага. И никога няма да се срещна с председателя. Не бе изключено Мамеха да разбере колко съм безнадеждна и да ме остави да прашасвам в нашата окия като рядко използвано кимоно, което е изглеждало толкова хубаво, преди да го купят. Баронът — вече започвах да разбирам, че е нервен човек — се приведе и зачовърка драскотина по масата, с което ми напомни за баща ми през онзи ден, когато го видях за последен път — човъркаше с пръсти мръсотията от пукнатините на масата. Запитах се какво ли ще си помисли, ако можеше да ме види, коленичила тук, в дома на Мамеха, облечена в кимоно, по-скъпо от всичко, което бях виждала в живота си, и в компанията на един барон и на може би най-известната в цяла Япония гейша. Едва ли бях достойна за всичко това. И тогава си дадох сметка за великолепната коприна около тялото ми. И изпитах чувството, че мога да се удавя в красота. В този момент ми хрумна, че самата красота е нещо като болезнена меланхолия.