Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

— Ще послужа за пример, ако и ти на свой ред ми позволиш да зърна нещичко — каза той на Мамеха.

— Никога не съм отправяла подобно предложение — отвърна тя.

— Не е много великодушно от твоя страна.

— Великодушните не стават гейши — отбеляза тя. — А покровители на гейши.

— Е, добре тогава — каза директорът и си седна на мястото. Трябва да кажа, че си отдъхнах, защото макар останалите да се забавляваха неимоверно, на мен ми беше неловко.

— Та докъде бях стигнала? — попита Мамеха. — И така, заръчах да ми донесат параван и мислех, че това е надеждна защита от Конда сан. Но веднъж се върнах забързана от тоалетната и не го намерих. Нямаше го никъде. Започнах да с паникьосвам, защото ми трябваше перука за следващото излизане на сцената. Скоро обаче го отрих да седи опрян и стената върху един скрин. Изглеждаше отпаднал и се потеше обилно. Притесних се да не би да му е зле на сърцето Перуката ми беше до него и щом ме видя, той се извини ми помогна да си я сложа. А по-късно същия ден ми подаде бележка…

На това място гласът на Мамеха секна. По едно врем един от мъжете попита:

— И какво пишеше в нея?

Мамеха закри очи с ръка. Беше прекалено смутена, за да продължи, и всички в стаята избухнаха в смях.

— Добре тогава, аз ще ви кажа какво е пишело — обади се гейшата, която беше започнала историята. — Гласи приблизително следното: „Свидна на сърцето ми Мамеха, ти си най-прекрасната гейша в цял Гион“ и така нататък. „След като свалиш перука от главата си, аз се грижа нежно за нея и я пазя в работилницата си, за да мога много пъти на ден да заравям лице в нея и да вдъхвам уханието ти. Но днес, когато хукна към тоалетната, ти ми подари най-прекрасния миг в моя живот. Докато беше вътре, аз се притаих до вратата и омайният звук на звънливото шуртене, по-мелодично от водопад…“

Мъжете така се разсмяха, че гейшата трябваше да ги изчака да се успокоят.

— „… и омайният звук на звънливото шуртене, по-мелодично от водопад, уголеми чучура, от който шуртя аз…“

— Не го беше казал така — намеси се Мамеха. — Беше написал: „… омайният звук на звънливото шуртене, по-мелодично от водопад, ме накара да набъбна и да се втвърдя при мисълта за разголеното ти тяло…“

— После той й казал — продължи другата, — че от възбуда ме можел да стане на крака и че се надява някой ден отново да преживее такъв миг.

Всички, разбира се, се разсмяха, затова и аз се престорих, че се смея. Но истината е, че ми беше трудно да повярвам, че тези мъже, платили толкова пари, за да са сред жени и красиви и скъпи кимона, действително искат да слушат истории, каквито биха си разказвали децата край езерото в Йороидо. Бях си представяла, че няма да мога да следя разговор за литература или за Кабуки или за друго от този род. Имаше, разбира се, и такива партита в Гион. Просто се случи така, че първото в моя живот бе от най-детинските.

Докато се разказваше историята с Мамеха, мъжът до мен не преставаше да търка лицето си — цялото на петна, и почти не обръщаше внимание на оживлението наоколо. По едно време обаче се загледа дълго в мен и каза:

— Какво ти е на очите? Или аз пих прекалено много.

Наистина бе прекалил с пиенето, макар да знаех, че ще е неприлично да му го кажа. Но преди да успея да отговоря, веждите му затрепериха и след миг той вдигна ръка и така яростно се зачеса по главата, че по раменете му се посипа скреж. Оказа се, че бил известен в Гион като „господин Скреж“ заради ужасния му пърхот. Изглежда, бе забравил, че ми е задал въпрос — или изобщо не бе очаквал отговор, защото сега пък ме попита на колко съм години. Казах, че съм на четиринайсет.

— Ти си най-порасналата четиринайсетгодишна, която някога съм срещал. На, вземи. — И той ми подаде празна чашка за саке.

— О, не, благодаря ви, господине, аз съм само начинаеща…

Това ме бе научила Мамеха да казвам, но господин Скреж дори не чу. Продължи да държи чашката във въздуха, докато не я поех, и надигна бутилка саке, за да ми налее.

Не биваше да пия, защото една чиракуваща гейша — това важеше особено за начинаещите — трябва да изглежда като дете. Ала не можех и да не му се подчиня. Подадох чашката, но преди да я напълни, той отново си разчеса главата и аз с, ужас видях, че в нея паднаха няколко снежинки. Господин Скреж я напълни и каза:

— А сега пий. Хайде. Първата от многото.

Усмихнах му се и започнах да вдигам бавно чашката към устните си — не знаех какво друго да направя, — когато, слава богу, Мамеха ме спаси.