Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

Официалните банкети обикновено не продължават повече от два часа, тъй че в осем отново бяхме навън. Тъкмо да се обърна да благодаря на Мамеха и да й пожелая „лека нощ“, тя каза:

— Мислех да те отпратя да си легнеш, но ти изглеждаш кипяща от енергия. Аз отивам в чайната „Комория“. Ела с мен и опитай за първи път вкуса на неофициалното събиране. Пък и нека започнем да те показваме колкото се може по-скоро.

Не можех просто ей така да й кажа, че съм прекалено уморена, затова преглътнах чувствата си и я последвах.

Тържеството, както ми обясни пътем тя, се давало от директора на Националния театър в Токио. Той познавал всички знатни гейши в едва ли не всички квартали на гейши в Япония и въпреки че по всяка вероятност щял да е много сърдечен, когато Мамеха ме представи, не бивало да очаквам да ми обърне особено внимание. От мен се изискваше само през цялото време да изглеждам хубава и да попивам обноските й.

— Просто внимавай да не допуснеш нещо, което да развали впечатлението от теб — предупреди ме Мамеха.

Влязохме в чайната и една прислужница ни покани в стан на горния етаж. Не смеех да погледна вътре, когато Мамеха коленичи и отвори плъзгащата се врата, но зърнах седем-осем мъже, насядали на възглавнички около маса, в компанията на може би четири гейши. Поклонихме се, влязохме и коленичихме на рогозките, за да затворим вратата след себе си — така една гейша влиза в стая. Най-напред, както ме бе учила Мамеха, поздравихме другите гейши, сетне домакиня в ъгъла на масата и след това гостите.

— Мамеха сан — провикна се една от гейшите. — Идвате тъкмо навреме, за да ни разкажете историята за майстора ни перуки Конда сан.

— О, небеса, изобщо не мога да си я спомня — отвърни Мамеха и всички се разсмяха.

Нямах представа в какво се състои шегата. Заобиколих ме масата и коленичихме до домакина. Аз седнах от едната страна на Мамеха.

— Господин директор, моля да ми разрешите да ви представя моята нова по-малка сестра — каза му тя.

Това бе знак за мен да се поклоня, да си кажа името, да помоля директора за неговото снизхождение и прочее. Той бе много нервен човек с изпъкнали очи и тънки като на птичка кости. Дори не ме погледна, а загаси цигарата си в препълнения пепелник наблизо и попита:

— Каква е тази история с майстора на перуки Конда сан? Цяла вечер момичетата постоянно я споменават, а никоя не иска да я разкаже.

— Честно казано, не знам — отвърна Мамеха.

— Което ще рече — поде друга гейша, — че тя твърде много се смущава да я разкаже. Щом отказва, значи аз ще трябва, предполагам, да го направя.

Идеята, види се, хареса на мъжете, но Мамеха само въздъхна.

— Междувременно ще дам на Мамеха сан чашка саке за успокоение на нервите — каза директорът и изплакна собствената си чашка в купа вода, поставена на масата с тази цел, и я напълни за Мамеха.

— И така — започна разказа си гейшата, — въпросният Конда сан е най-добрият майстор на перуки в Гион, или попе всички твърдят това. Години наред Мамеха сан ходеше при него. Както знаете, тя винаги държи на най-доброто. Погледнете я и ще се убедите.

Мамеха направи престорено гневна физиономия.

— Със сигурност има най-изкусната подигравателна усмивка — подметна един от мъжете.

— По време на представление — продължи гейшата — майсторът на перуки е винаги зад кулисите, за да помага при смяната на костюмите. Често, когато гейша сменя едно кимоно с друго, нещо се свлича ту тук, ту там и после изведнъж… гола гръд! Или… малко косъмчета! Знаете, че се случват такива работи. Така или иначе…

— Всичките тези години работя в банка — обади се един от мъжете. — Искам да съм майстор на перуки!

— То е много повече от това да зяпаш голи жени. Мамеха сан е голяма моралистка и се преоблича зад параван…

— Нека да разкажа историята — прекъсна я Мамеха, — наистина ще ми развалиш репутацията. Не съм моралистка, но Конда сан винаги ме зяпаше така, сякаш не може да дочака поредната смяна на костюмите. Затова накарах да ми донесат параван. Чудя се как не проби в него дупка с очи, мъчейки се да ме зърне.

— Защо не си му разрешавала някой и друг бегъл поглед от време на време? — прекъсна я директорът. — Толкова ли е страшно да си малко по-мила?

— Никога не съм гледала на това така — отвърна Мамеха. — Вие сте съвършено прав, господин директор. Как би могъл да навреди един бегъл поглед? Може би искате да ни дадете възможност да сторим това сега?

При тези думи всички в стаята избухнаха в смях. А когато взеха да се поуспокояват, директорът отново ги взриви, като се изправи на крака и започна да развързва пояса на кимоното си.