Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

— Днес е първият ти ден в Гион, Саюри. Няма да е редно да се опиеш — каза ми тя, макар всъщност думите й да бяха отправени към господин Скреж. — Само намокри устни и това ще е достатъчно.

Така че я послушах и намокрих устните си със саке. Като казвам, че ги намокрих, имам предвид, че ги бях стиснала силно, до болка, тъй че когато наклоних чашката към устата си, усетих течността да се разлива по кожата ми. После върнах бързо чашката на масата и казах: „Ммм, много вкусно!“, но вече бърках в пояса си за носната кърпичка. Изпитах огромно облекчение, когато избърсах устни с нея, и съм щастлива да заявя, че господин Скреж дори не забеляза това, защото цялото му внимание беше в пълната чашка на масата пред него. Той я взе с два пръста, изля я в гърлото си стана и се извини, че отива до тоалетната.

От една чиракуваща гейша се очаква да придружи гост до тоалетната и обратно, но никой не очаква това от начинаеща. Ако на тържеството не присъства чиракуваща гейша, мъжът отива сам или някоя от гейшите го придружава. Само че господин Скреж стоеше и зяпаше надолу към мен и най-накрая аз проумях, че чака да стана.

Не познавах чайната „Комория“ и не знаех пътя до тоалетната, но господин Скреж със сигурност бе наясно. Последвах го по коридора, а после и зад завоя. Пред тоалетната той отстъпи, за да му отворя вратата. Затворих я след него и зачаках в коридора. Тогава чух, че някой се изкачва по стълбите, но нищо не си помислих. След малко господин Скреж беше готов и двамата тръгнахме обратно. Когато влязохме в стаята, видях, че още една гейша, придружена от чиракуваща, се е присъединила към групата. И двете бяха с гръб към вратата, тъй че не видях лицата им, докато, с господин Скреж не седнахме на местата си. Можете да си представите как се слисах, когато най-сетне ги видях — от другата страна на масата седеше единствената жена, която бих искала да избегна с цената на всичко — Хацумомо. Усмихваше ми се, а до нея седеше Пити.

Като всички хора, и Хацумомо се усмихваше, когато беше щастлива, а тя беше най-щастлива, когато се готвеше да накара някого да страда.

— Ооо, каква изненада! Какво невероятно съвпадение! Ами че това е начинаеща! Тогава за нищо на света няма да ви разкажа тази история, защото мога да засрамя горкото създание!

Надявах се Мамеха да се извини и да ме изведе оттам. Но тя само ми хвърли тревожен поглед. Вероятно смяташе, че остави Хацумомо сама с онези мъже е като бягство от гояща къща — по-добре щеше да е да останем и да овладеем пожара.

— Наистина няма нищо по-трудно от това да си начинаеща — не спираше Хацумомо. — Нали така, Пити?

Пити беше вече чиракуваща гейша — начинаеща беше шест месеца по-рано.

Подирих с очи съчувствието й, но тя седеше с ръце в скута и не откъсваше поглед от масата. Познавах си я, затова разбрах, че бръчицата на върха на носа й издава тревога.

— Да, госпожо — отвърна тя.

— Колко трудно време в живота! — продължи Хацумомо. Все още си спомням колко тежко ми беше… Как се казваш момиченце?

За щастие, не се наложи да отговоря, защото Мамеха с обади и каза:

— Напълно права сте, че е било тежко за вас, Хацумомо сан. Макар, разбира се, да бяхте по-непохватна от повечето момичета.

— Искам да чуя края на историята — обади се един от мъжете.

— И да притесним клетата начинаеща, която току-що с присъедини към нас? — попита Хацумомо. — Ще ви я разкажа само ако обещаете да не мислите за клетото създание докато слушате. Представете си някое друго момиче.

Хацумомо можеше да е изкусна в сатанинството си. Мъжете сигурно нямаше и да си помислят дори, че историята има връзка с мен, но след тези нейни думи — едва ли.

— Та докъде бях стигнала? — поде Хацумомо — А, да. Начинаещата, за която споменах… Не мога да си спомня името й, но трябва да й измисля някакво, за да не я бъркате с това клето момиче тук. Кажи ми, момиченце… как се казваш?

— Саюри, госпожо — отвърнах и от нерви лицето ми така пламна, че не бих се удивила, ако гримът ми се разтопеше започнеше да се стича по кимоното ми.

— Саюри. Колко хубаво! Някак не ти отива. Ами нека на зовем начинаещата от историята Маюри. И така, вървя един ден по булевард Шиджо с Маюри на път към дома на нейната по-голяма сестра. Духаше ужасен вятър, от онзи, който кара прозорците да дрънчат, а бедната Маюри все още не беше свикнала да носи кимоно. Тя тежеше колкото едно пиле, а трябва да знаете, че тези големи ръкави са понякога като платна на кораб. Тъкмо да пресечем улицата, и тя изчезна. Чух зад себе си звук — нещо като „А… а…“, но едва чуто.