Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

Но тогава тези подробности нямаха, разбира се, значение. Всички бяха единодушни, че съм поставила нов рекорд и той остана ненадминат до 1951 година, когато се появи Кацумийо, която по мое мнение е една от най-великите гейши на двайсети век. Въпреки това според моя приятел — заместник-министъра на финансите, истинският рекорд до шейсетте години е този на Мамеха. Но независимо дали рекордът беше мой или на Кацумийо, или на Мамеха, или дори на Мамемицу през последното десетилетие на миналия век, можете да си представите как пухкавите ръчички на Майка са я засърбели, когато е чула за рекордно високата сума.

Не е нужно да споменавам, че затова ме осинови. Сумата за моето мидзуаге далеч надхвърляше дълговете ми към къщата. Ако Майка не ме беше осиновила, част от парите щяха да останат за мен, но можете да си представите как щеше да се чувства тогава тя. Станах дъщеря на съответната окия и дълговете ми престанаха да съществуват, защото къщата ги погълна изцяло. Но и всичките ми доходи потъваха в нея, и то не само тогава, по времето на моето мидзуаге, а и впоследствие.

Церемонията по осиновяването се състоя през следващата седмица. Името ми беше сменено на Саюри, а сега се смени и фамилията ми. В залитащата къща на крайбрежните скали бях Сакамото Чийо. Но вече се казвах Нитта Саюри.

От всички важни моменти в живота на една гейша мидзуагето се нарежда на най-първо място. Моето стана в началото на юли 1935 година. Бях петнайсетгодишна. Започна следобеда, когато доктор Рак и аз изпихме церемониалното саке, което ни обвързваше. Основанието за въпросната церемония е, че макар самото мидзуаге да приключеше много бързо, докторът щеше до края на живота си да остане своеобразен мой покровител, без това да му дава някакви специални привилегии. Церемонията се състоя в чайната „Ичирики“ в присъствието на Майка, Леля и Мамеха. Там беше и съдържателката на чайната, както и господин Бекку — моят майстор по обличане на кимона, защото присъствието на такъв човек е задължително при подобни церемонии и е в интерес на гейшата. Бях облечена в най-официалното кимоно на чиракуваща гейша — черно с пет фамилни герба, и долно кимоно в червено — цвета, символизиращ ново начало. Напътствията на Мамеха бяха да се държа много сдържано, сякаш нямам и капчица чувство за хумор. Така нервничех, че ме беше проблем да изглеждам сдържана, докато вървях по коридора на чайната „Ичирики“, а полите на разкошното ми кимоно образуваха езеро около краката ми.

След церемонията всички отидохме на обяд в ресторант на име „Кичо“. И това беше тържествено събитие и аз почти не разговарях, а ядох дори още по-малко. Още на обяда доктор Рак може би вече си мислеше за онзи по-късен момент, но въпреки това не съм виждала човек, който да изглежда по-отегчен. За да изглеждам невинна, през цялото време седях със сведени очи, но всеки път, когато поглеждах крадешком към него, той все така се взираше през очилата си като човек на делова среща.

След обяда господин Бекку ме отведе с рикша до една изискана странноприемница в района на храма „Нандзенджи“. Самият той се бе отбил вече там по-рано същия ден, за да подреди дрехите ми в съседна стая. Помогна ми да си сваля официалното кимоно и ме облече в по-обикновено с оби, което не изискваше подплънка — тя щеше само да затрудни доктора. После направи възела така, че да се развърже съвсем лесно. Вече бях готова, но усещах такава нервност, че господин Бекку трябваше да ми помогне да се върна в моята стая. Там той ме настани до вратата да чакам появата на доктор Рак. Щом останах сама, ме обзе такъв непреодолим страх, сякаш ми предстоеше операция по отстраняване на бъбрека или на черния дроб, или на нещо друго от вътрешностите ми.

След малко докторът пристигна и ме помоли да му поръчам саке, докато той се изкъпе в банята до стаята. Предполагам, че очакваше да му помогна да се разсъблече, защото ме погледна особено. Но ръцете ми бяха толкова студени и непохватни, че не мисля, че щях да се справя. След няколко минути той се появи, облечен в нощно кимоно, отвори плъзгащата се врата към градината и двамата седнахме на малката дървена веранда — да пийнем саке и да послушаме песента на щурците и ромона на малкия поток. Разлях саке на кимоното си, но докторът не забеляза. Той, да си призная, изглежда, нищо не забелязваше, освен една риба, която подскочи в малкото езеро наблизо и която той ми посочи така, сякаш никога не съм виждала подобно нещо.

Накрая ме остави сама на верандата и влезе в стаята. Настаних се така, че да мога да го наблюдавам с крайчеца на окото си. Той извади две бели кърпи от чантата си, разви ги и ги постави на масата, като дълго ги гласи ту така, ту иначе, докато не остана доволен. Направи същото и с възглавниците върху едната постеля, а после дойде и стоя до вратата, докато не се изправих и не го последвах.