Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

Не мисля, че преди моето мидзуаге Майка се вълнуваше особено, че Хацумомо ми причинява толкова главоболия в Гион. Но сега, когато вече имах етикет с висока цена, тя прекрати тормоза на Хацумомо, без да трябваше и да я моля за това. Нямам представа как го направи. Сигурно просто й бе казала: „Хацумомо, поведението ти създава проблеми на Саюри и струва на тази окия пари, които ти ще плащаш!“ Откакто майка ми се разболя, животът ми наистина бе много тежък, но сега за известно време поне всичко стана доста просто. Не бих рекла, че никога не се чувствах уморена или разочарована, защото истината е, че повечето време се чувствах уморена. Животът в Гион не е никак лесен за жените, които си изкарват хляба там. Но беше огромно облекчение да се отърва от заплахите на Хацумомо. И в самата окия животът беше почти приятен. Като осиновена дъщеря се хранех, когато си искам. И вместо да чакам Пити да направи своя избор, първа си избирах кимоно, а Леля веднага се залавяше да го стеснява или разширява и да пришива яката на долното, преди още и да е помислила да приготви дрехите на Хацумомо за вечерта. Беше ми безразлично, че Хацумомо ме гледа с отвращение и омраза, защото се ползвах със специално отношение. Но когато Пити минаваше край мен объркана и дори отвръщаше очи, ако се случеше да застанем лице в лице, изпитвах ужасна болка. Винаги бях живяла с чувството, че дружбата ни би укрепнала, стига да не й попречеха някакви обстоятелства, но вече нямах това чувство.

След моето мидзуаге доктор Рак почти изчезна от живота ми. Казвам „почти“, защото макар с Мамеха да престанахме да го забавляваме в чайната „Ширае“, понякога се натъквах случайно на него в Гион. От друга страна, никога повече не видях барона. Все още не знаех за ролята му във вдигане на цената на моето мидзуаге, но сега вече разбирам, че Мамеха е искала вероятно да ни държи настрана един от друг. Предполагам, че в негово присъствие щях да се чувствам толкова неудобно, колкото и тя, ако споделях компанията им. Във всеки случай никой от тези двама мъже не ми липсваше.

Но имаше един, когото жадувах да видя отново, не е нужно да ви казвам, че това беше председателят. Той не бе играл никаква роля в плана на Мамеха, затова не очаквах отношенията ни с него да се променят или да приключат само защото бях вече преминала през мидзуаге. Но трябва да призная, че изпитах огромно облекчение, когато след две седмици научих, че от електрическата компания са се обадили с молба да присъствам на тяхно увеселение. Присъстваха и председателят, и Нобу. Преди щях да отида и да седна до Нобу, но след като бях вече осиновена от Майка, не бях длъжна вече да го смятам за свой спасител. До председателя имаше свободно място и аз седнах развълнувана до него. Когато напълних чашката му със саке, той беше много сърдечен и ми благодари, като преди да отпие, я вдигна високо, но после чак до края на вечерта не ме погледна. Затова пък погледнех ли към Нобу, той ми отвръщаше с такъв поглед, сякаш бях единственият човек, който го вълнуваше. Знаех какво е да копнееш за някого, затова реших, че преди да си тръгнем, е важно да прекарам известно време с него. И оттогава винаги се стараех да не го пренебрегвам.

След месец по време на някакво събиране споменах случайно на Нобу, че Мамеха е уредила да участвам в едно празненство в Хирошима. Не бях сигурна дали изобщо слуша какво му говоря, но когато на следващия ден се прибрах от училище, намерих в стаята си нов дървен куфар, който той ми беше изпратил за подарък. Беше много по-хубав от куфара, който взех на заем от Леля за приема на барона в Хаконе. Засрамих се ужасно от себе си, задето си бях помислила, че мога да забравя вече за него, след като не е в центъра на какъвто и да било план на Мамеха. Написах му благодарствено писмо, в което го уверявах, че очаквам с нетърпение възможността лично да му изразя своята признателност след седмица на голям прием, за който компанията бе разгласила преди няколко месеца.

Но после стана нещо странно. Малко преди приема получих вест, че изобщо не се нуждаят от присъствието ми. Йоко, която седеше на телефона в нашата окия, беше останала с впечатлението, че приемът е отменен. Случи се, че същата вечер трябваше да отида в „Ичирики“ на един банкет. Бях в коридора и тъкмо се канех да вляза, когато плъзгащата се врата на голяма банкетна зала в дъното се отвори и оттам излезе една млада гейша на име Кацуе. Преди тя да успее да затвори, чух със сигурност отвътре да долита смехът на председателя. Бях много озадачена, затова настигнах Кацуе, преди да излезе от чайната, и я попитах: