Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

— Не бива да ядеш тези жълти мариновани зеленчуци. Ще ти съсипят зъбите. Погледни какво направиха с моите.

Не ми беше хрумвало, че е възможно да вини туршията за захабените си зъби. Когато най-сетне свърши да ми демонстрира устата си, тя грабна отново лулата си и изпусна облак дим.

— Леля обича жълта туршия, госпожо, а зъбите й са в ред — отбелязах.

— Кого го е грижа дали зъбите й са в ред? Хубавата й малка уста не носи пари. Кажи на готвачката да не ти дава повече такива неща. Във всеки случай не дойдох да ти говоря за туршия. А да ти кажа, че другата седмица по това време ще имаш данна.

— Данна! Но, госпожо, аз съм само на осемнайсет…

— Хацумомо нямаше данна, докато не навърши двайсет. И това, разбира се, не продължи… Трябва да си много доволна.

— О, да, много съм доволна. Но няма ли да ми отнема прекалено много от времето да го правя щастлив? Мамеха смята, че най-напред трябва да си създам име, което ще отнеме още няколко години.

— Мамеха! Какво разбира тя от бизнес? Следващия път, когато пожелая да разбера кога да се кикотя на парти, ще ида да попитам нея.

Днес младите момичета, дори японките, са свикнали да скачат от масата и да крещят на майките си, но по мое време ние се покланяхме, казвахме „да, госпожо“ и се извинявахме, че създаваме грижи. Точно това направих и аз.

— Остави деловите решения на мен — продължи Майка. — Само глупак би се отказал от предложение като това на Нобу Тошикадзу.

Сърцето ми едва не спря, като чух това. Беше очевидно, предполагам, че някой ден Нобу ще предложи да стане мой данна. В края на краищата преди няколко години той бе участвал в наддаването за моето мидзуаге и оттогава бе молил за компанията ми по-често от всеки друг. Не твърдя, че не ми бе минавала мисълта за подобна възможност, но никога не бях допускала, че това е истинският ми житейски път. В деня, когато за пръв път се срещнах с него на турнира по сумо, моят хороскоп гласеше: „Равновесие между добро и зло може да отвори вратите към съдбата.“

Оттогава почти всеки ден бях разсъждавала върху това по един или друг начин. Добро и зло… Това бяха Мамеха и Хацумомо; осиновяването ми и станалото причина за него мидзуаге; и, разбира се, председателят и Нобу. Това не значи, че мразех Нобу. Тъкмо обратното. Но да стана негова любовница, означаваше да прережа завинаги пътя си към председателя.

Майка, изглежда, забеляза, че думите й ме шокираха — така или иначе, не остана доволна от реакцията ми. Но преди да успее да каже нещо, чухме в коридора шум, сякаш някой се опитваше да сдържи смеха си, и след миг на вратата се появи Хацумомо. Държеше паница с ориз — много невъзпитано от нейна страна, защото не бе редно да я взима от масата и да я разнася. Тя преглътна, разсмя се и каза:

— Госпожо! Опитвате се да ме накарате да се задавя ли? — Очевидно, докато обядваше, беше подслушвала разговора ни. — И така, знаменитата Саюри ще има за свой данна Нобу Тошикадзу. Не е ли страхотно мило!

— Ако си дошла да кажеш нещо полезно, казвай — извика Майка.

— Да, ще кажа нещо полезно — заяви тържествено Хацумомо, влезе и седна на масата. — Саюри сан, може би не си даваш сметка, но едно от нещата, които се случват между гейша и нейния данна, може да доведе до бременност, разбираш ли? А един мъж се разстройва ужасно, ако любовницата му роди от друг. Твоят случай е особен и трябва да си особено внимателна, защото Нобу веднага ще разбере, че детето едва ли е негово, ако се окаже с две ръце като всички нас.

Хацумомо си мислеше, че шегата й е много забавна.

— Може би трябва да си отрежеш едната ръка, Хацумомо, ако това ще те направи толкова преуспяваща, колкото е Нобу — каза Майка.

— А още по-добре, ако съм с лице като това нещо тук — отвърна с усмивка Хацумомо и вдигна паницата си, за да видим съдържанието й. Ядеше ориз, смесен с червени зърна адзуки, който по някакъв болезнен начин напомняше покрито с пришки лице.

Денят напредваше и аз започнах да усещам замайване и странно жужене в главата, тъй че не след дълго се отправих към дома на Мамеха да поговоря с нея. Седях на масата, отпивайки от изстудения ечемичен чай — беше по време на летните горещини, — и се опитвах да не издам чувствата си. Да стигна до председателя бе единствената надежда, мотивирала ме през цялото ми обучение. Ако животът ми нямаше да е нищо повече от Нобу, танцовите рецитали вечер след вечер в Гион, не разбирах защо се бях борила толкова.

Мамеха бе чакала вече твърде дълго да разбере за какво съм дошла, но когато оставих чашата с чай на масата, се боях, че гласът ми ще секне, ако заговоря. Откраднах си още няколко минути, за да се успокоя, и после най-сетне преглътнах и успях да кажа: