Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

— Прибери се вкъщи, Саюри, и се приготви за предстоящата вечер. Няма по-добро средство да преодолееш разочарованието от работата.

Вдигнах поглед към нея с намерението да отправя една последна молба, но когато видях израза на лицето й, мигом се разколебах. Не мога да кажа за какво мислеше, но изглеждаше така, сякаш се взира в нищото. Лицето й бе все така съвършено овално, но в ъгълчетата на очите и устата й напрежението бе изписало леки бръчки. Тя въздъхна тежко и погледна надолу към чашката си, а в погледа й имаше горчивина.

Една жена, която живее в огромна къща, може да се гордее с всички свои прекрасни вещи, но в мига, щом чуе пращенето на огъня, решава светкавично кои са няколкото от тях, които най-много цени. През дните след нашия разговор с Мамеха усещах с всичките си сетива, че животът ми изгаря край мен, но макар да се мъчех да открия дори едно-едничко нещо, което да има значение за мен, след като Нобу стане мой данна, със съжаление трябва да призная, че опитите ми завършваха с неуспех. Една вечер, както седях на колене край маса в чайната „Ичирики“ и се опитвах да не мисля прекалено много за това колко съм нещастна, изведнъж се почувствах като загубило се в снежна гора дете. А когато огледах побелелите мъже, които забавлявах, те до такава степен ми заприличаха на покрити със сняг дървета, че за един ужасяващ миг ми се стори, че съм единственото живо същество на света.

Колкото и малко да бяха, единствените партита, на които успявах да убедя себе си, че животът ми все още има някаква цел, бяха онези, на които присъстваха военни. През 1938 година вече бяхме свикнали с ежедневните съобщения за войната в Манджурия и всеки ден ни се напомняше за нашата войска отвъд морето с така наречените закуски „Изгряващо слънце“ — кутии с бял ориз и една-единствена маринована слива в средата. Те напомняха за японското национално знаме. Поколения сухопътни и военноморски офицери бяха идвали в Гион за отмора. Но с навлажнени след седмата или осмата чашка саке очи те вече започваха да ни уверяват, че нищо не повдига така духа им както посещенията и Гион. Може би това бяха неща, които офицерите винаги казваха на жените. Но самата мисъл, че аз, някогашното момиченце от крайбрежното село, наистина мога да помогна с нещо съществено на нацията… Не твърдя, че тези събирания, уталожваха страданията ми, но те наистина ми помагаха, като ми напомняха колко себични всъщност са мъките ми.

Минаха няколко седмици и една вечер в коридора на „Ичирики“ Мамеха намекна, че е време да си прибере парите, спечелени от облога с Майка. Спомняте си, вярвам, че двете се бяха обзаложили дали ще успея да си върна дълговете, докато навърша двайсет години. Дълговете ми бяха вече изплатени, макар да бях едва на осемнайсет години.

— Сега, когато ти вече си смени яката, не виждам причина да чакам повече — каза Мамеха.

Това й бяха думите, но според мен истината бе по-сложна. Мамеха знаеше, че Майка мрази да си урежда дълговете и ще й е още по-неприятно да го направи, ако залогът се вдига. След като се сдобиех с данна, доходите ми щяха да се увеличат чувствително, а Майка щеше още повече да трепери над парите, които щях да нося. Сигурна съм, че Мамеха смяташе за най-целесъобразно час по-скоро да прибере полагаемото й се и да мисли за бъдещи приходи, когато му дойде времето.

Няколко дни след това ме повикаха в гостната. Там заварих Мамеха и Майка, седнали една срещу друга, да си бъбрят за лятната жега. До Мамеха седеше посивяла жена на име госпожа Окада, която бях виждала няколко пъти. Беше съдържателка на онази окия, където Мамеха бе живяла някога, и все още водеше сметките й в замяна на част от нейните приходи. Не я бях виждала толкова сериозна — седеше, забила поглед в масата, и не обръщаше никакво внимание на разговора.

— А, ето те и теб — каза Майка. — Твоята по-голяма сестра бе така любезна да ни посети и доведе и госпожа Окада. Благоприличието изисква да присъстваш.

— Госпожо Нитта — обади се госпожа Окада, без да вдига поглед от масата, — Мамеха вероятно ви е споменала по телефона, че това е по-скоро делово посещение. Не е необходимо Саюри да присъства. Сигурна съм, че си има друга работа.

— Не бих допуснала да се покаже нелюбезна към вас двете — отвърна Майка. — Тя ще поседи с нас за няколкото минути, докато сте тук.

В крайна сметка седнах до Майка, а после прислужницата дойде да сервира чай.

— Трябва да сте много горда със своята дъщеря, госпожо Нитта. Успехите й надминаха очакванията! Нима не е така? — попита Мамеха.