Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

Междувременно Мамеха обясняваше на Майка, че съвсем наскоро генералът е заел нова длъжност. Бил назначен за началник на нещо, което се наричаше „военни доставки“, макар че, както продължи да обяснява Мамеха, длъжността звучала като нещо от рода на домакиня, която ходи на пазар, Ако армията привършела тампоните за печати например, работата на генерала била да ги подсигури и достави, и то на, изгодна цена.

— На новата си длъжност той за пръв път има възможност да издържа любовница — заяви Мамеха. — Освен това съм сигурна, че проявява интерес към Саюри.

— Защо трябва да ме интересува дали проявява интерес към Саюри? — извика Майка. — Тези военни никога не се грижат за гейша така както бизнесмен или аристократ, да речем.

— Може и да сте права, госпожо Нитта, но ще разберете, мисля, че новият пост на генерал Тоттори би бил от огромна помощ на вашата окия.

— Глупости! Не се нуждая от помощ, за да се грижа за тази окия. Нужен ми е постоянен и щедър доход, а тъкмо това един военен не може да ми осигури.

— Досега ние тук, в Гион, имахме късмет — каза Мамеха. — Но ако войната продължи, недоимъкът ще засегне и нас.

— Сигурна съм, че ще ни засегне, ако войната продължи. На тази война ще свърши за шест месеца.

— Ако това стане, войската ще е в по-силни позиции от всякога. Моля ви, госпожо Нитта, да не забравяте, че генерал Тоттори е човекът, който контролира всички ресурси на армията. Никой в Япония няма по-голяма възможност да ви снабдява с всичко, което бихте пожелали, независимо дали войната ще продължи, или не. Той одобрява всяка стока, минала през което и да е наше пристанище.

Както по-късно разбрах, казаното от Мамеха за генерал Тоттори не бе съвсем вярно. Той отговаряше само за една от петте големи административни зони. Но беше по-старши от хората, контролиращи другите райони, затова все едно, че имаше власт над всичките пет. Но, така или иначе, трябваше да видите как се промени поведението на Майка след тези й думи. Човек можеше едва ли не да види движенията на мозъка й, докато мислеше за помощта на човек в положението на генерал Тоттори. Тя хвърли поглед към чайника и аз си представих, че си казва: „Е, никога не ми е било трудно да си намеря чай… макар цените да скочиха…“ А после неволно пъхна ръка в пояса на кимоното си и стисна копринената си торбичка за тютюн, сякаш да провери колко е останало.

Следващата седмица Майка прекара в обикаляне из Гион и звънене по телефона, за да събере колкото се може повече информация за генерал Тоттори. Бе така погълната от това, че понякога, когато й говорех, изглежда, не ме чуваше. Беше толкова заета с мислите си, че мозъкът й ми се струваше като локомотив, теглещ прекалено много вагони.

Междувременно продължих да се срещам с Нобу, когато той идваше в Гион, и правех всичко възможно да се държа така, сякаш нищо не се е променило. Може би очакваше, че до средата на юли вече ще съм му станала любовница. Аз, разбира се, го очаквах, но дори когато месецът изтече, преговорите му не бяха, види се, стигнали доникъде. Няколко пъти през следващите седмици забелязах, че ме гледа с недоумение. А после една вечер поздрави съдържателката на чайната „Ичирики“ по най-резкия възможен начин, като я подмина с едва забележимо кимване. Тя бе винаги ценила Нобу като клиент и ме погледна с поглед, в който се четеше едновременно и изненада, и тревога. Когато се присъединих към гостите му, не можех да не забележа признаци на гняв — потрепващ мускул на челюстта, известна припряност, с коя — то обръщаше чашките със саке. Не го винях, че се чувства така. Мислех, че сигурно ме смята за неблагодарна, задето се отплащах за многото му добрини с пренебрежение. Тези мисли ме потопиха в дълбока тъга и аз престанах да забелязвам какво става наоколо, докато звукът от поставена рязко на масата чашка не ме сепна и върна в действителността. Вдигнах очи и видях, че Нобу ме наблюдава. Гостите около него се смееха и забавляваха, а той седеше с втренчени в мен очи, потънал в своите мисли, така както аз бях потънала в моите. Бяхме като две мокри места сред горящи въглени.

През септември същата година, докато бях все още осемнайсетгодишна, генерал Тоттори и аз пихме церемониално саке в чайната „Ичирики“. Беше същата церемония, която изпълних първо с Мамеха и тя стана моя по-голяма сестра, а след това и с доктор Рак, точно преди моето мидзуаге. През седмиците след това всички поздравяваха Майка, че е сключила такъв изгоден съюз.