Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

— Какво искаш? — попита ме. — Тъкмо се канех да повикам да ми донесат чай.

— Съжалявам, че ви обезпокоих, но днес следобед, когато двете с Мамеха излязохме от театъра, директорът Нобу Тошикадзу ме чакаше…

— Чакаше Мамеха сан, искаш да кажеш.

— Не знам, Майко. Но той ми даде подарък. Много красиво нещо, само че аз нямам нужда от него.

Исках да кажа, че за мен ще е чест, ако тя го приеме, но Майка не ме слушаше. Остави лулата на масата и грабна кутийката от ръката ми, преди да успея да й я подам. Опитах отново да обясня, но тя обърна кутийката наопаки, изтърси рубина в мазните си пръсти и попита:

— Какво е това?

— Подаръкът от директора Нобу. Нобу Тошикадзу от електрическата компания „Ивамура“, искам да кажа.

— Мислиш, че не знам кой е Нобу Тошикадзу?

Тя стана от масата, отиде до прозореца, отвори хартиената щора и заразглежда рубина на гаснещата дневна светлина. Правеше като мен в градината на театъра — въртеше камъка и се любуваше на отблясъците, които той хвърляше. Накрая затвори щората и се върна на масата.

— Може би не си разбрала добре. Да не би той да те помоли да го дадеш на Мамеха?

— Ами и тя беше там.

Пред очите ми умът на Майка се превърна в ужасно натоварен кръстопът. Тя остави рубина на масата и захапа лулата. Всеки облак дим ми се струваше като носеща се по въздуха малка объркана мисъл. Накрая каза:

— Значи Нобу се интересува от теб, така ли?

— От известно време имам честта да се ползвам от вниманието му.

Майка отново остави лулата на масата, сякаш да даде да се разбере, че разговорът става много по-сериозен, и каза:

— Напоследък не те държа под око, както би трябвало. Ако си имаш приятел, сега е моментът да ми го кажеш.

— Никога не съм имала приятел, Майко.

Не знам дали повярва на думите ми, но ме отпрати да си вървя. Още не й бях предложила рубина така, както ми каза Мамеха. Опитах се да измисля как да върна разговора на това. Но когато погледнах към камъка на масата, тя, види се, помисли, че ще си го поискам обратно, и преди да успея да отворя уста, протегна ръка и сякаш го погълна с нея.

Ето че това най-сетне се случи един следобед само след няколко дни. Мамеха дойде в нашата окия, отведе ме в гостната и каза, че наддаването за моето мидзуаге е започнало. Сутринта била получила вест от съдържателката на „Ичирики“.

— Но моментът е наистина ужасно неподходящ — каза тя. — Днес трябва да замина за Токио. Само че ти няма да имаш нужда от мен. Ще узнаеш дали мизата нараства, защото ще започнат да се случват разни неща.

— Не разбирам. Какви неща? — попитах.

— Всякакви — отвърна тя и си тръгна, без да изпие и чаша чай.

Нямаше я три дни. Отначало сърцето ми започваше да подскача всеки път, щом дочуех някоя от прислужниците да приближава. Но минаха два дни без новини. А на третия Леля дойде и каза, че Майка ме вика в стаята си.

Едва сложих крак на първото стъпало, и чух горе да се отваря плъзгаща се врата. Миг след това Пити се спусна надолу като вода, плиснала се от кофа — краката й едва докосваха стъпалата и някъде по средата на стълбата си удари пръста в парапета. Сигурно много я заболя, защото извика, а вече долу, го стисна и през сълзи попита:

— Къде е Хацумомо? Трябва да я намеря!

— Струва ми се, че доста лошо се удари — рече Леля. — Сега иди и намери Хацумомо, че да те заболи още по-силно.

Пити изглеждаше ужасно разстроена, и то не само заради пръста, но когато я попитах какво й е, не отговори, а се устреми към вестибюла и изчезна.

Заварих Майка седнала на масата. Започна да си пълни лулата, но скоро размисли и я остави. Най-отгоре на шкафа със счетоводните книги имаше красив европейски часовник в стъклена кутия и тя току го поглеждаше, но минаха няколко дълги минути, без да ми каже нищо. Накрая се обадих:

— Извинявам се, че ви безпокоя, госпожо, но ми предадоха, че искате да ме видите.

— Докторът закъснява — промърмори тя. — Ще го изчакаме.

Помислих, че говори за доктор Рак, който идва да обсъди подробностите около моето мидзуаге. Не го бях очаквала и усетих как стомахът ми започва да се свива от тревога. Майка си убиваше времето, като галеше Таку. Но тези ласки много скоро омръзнаха на кучето и то започна да ръмжи тихичко.

По едно време чух прислугата да посреща някого във вестибюла и Майка слезе долу. А когато след няколко минути се върна, изобщо не водеше доктор Рак, а много по-млад мъж с гладка сребриста коса и кожена чанта в ръка.

— Това е момичето — каза му Майка.