Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

След малко ме изведе до изхода и изчезна, без да каже ни дума. После дойде един прислужник — носеше загърнатото в пенена хартия антично кимоно. Поднесе ми го с поклон и ме придружи до колата на барона. По пътя към странноприемницата плаках тихичко на задната седалка, но шофьорът се преструваше, че не забелязва. Вече не плачех заради случилото се. Измъчваше ме нещо много по-ужасно, а именно, какво ще стане, когато господин Ичода види размазания ми грим, а после, когато ми помага да се съблека, забележи колко неумело е завързан поясът ми и най-накрая види и скъпия подарък. Преди да сляза от колата, избърсах лицето си с кърпичката на председателя, но това не ми помогна особено. Господин Ичода ме погледна и почеса брадичката си, сякаш разбра всичко. А докато развързваше пояса ми горе в стаята, попита:

— Баронът съблече ли те?

— Много съжалявам — отвърнах.

— Съблече те и те разглеждаше в огледалото. Но не се е забавлявал с теб. Не те опипва и не легна отгоре ти, нали?

— Не, господине.

— Е, тогава всичко е наред — заключи той, като гледаше право напред.

Не разменихме нито дума повече.

Не мога да кажа, че вече се бях успокоила, когато рано на другата сутрин влакът навлезе в гара Киото. Нали все пак, ако хвърлиш камък в езеро, водата трепти още дълго, след като той вече лежи на дъното. Но когато слязох по дървените стъпала на перона с господин Ичода на крачка след мен, получих такъв шок, че за известно време забравих всичко друго.

В една стъклена витрина бе изложен плакатът на тазгодишните Старопрестолни танци и аз спрях да го разгледам. До събитието оставаха две седмици. Плакатът бе разпространен предишния ден, може би докато съм се разхождала из имението на барона с надеждата да срещна председателя. Всяка година танците имаха различна тема, като например „Багрите на четирите сезона в Киото“ или: „Известни сцени от Разказ за Хейке“. Тазгодишната бе „Сияйната светлина на утринното слънце“. Плакатът, който, разбира се, беше нарисуван от Учида Косабуро, автор на почти всички плакати от 1919 година насам, изобразяваше чиракуваща гейша с красиво кимоно в зелено и оранжево, застанала на дървен мост с формата на арка. Бях изтощена от дългото пътуване, а и спах много лошо във влака, затова известно време стоях в унес пред картината, опитвайки се да осмисля зелените и златните багри на фона. После момичето в кимоното привлече вниманието ми. Тя бе устремила поглед към ярката светлина на изгряващото слънце, а очите й бяха поразително синьосиви. Трябваше да се хвана за перилото, за да не падна. Аз бях момичето, което Учида беше нарисувал на моста!

На връщане от гарата господин Ичода ми посочи всеки плакат, край който минахме, и дори накара рикшата да се от клони от пътя, за да видим цяла една стена от старата сграда на универсалния магазин „Даймару“, облепена с плакати. Не беше чак толкова вълнуващо да виждам себе си из целия град — представях си как клетото момиче от плаката стои пред огледало, а един стар мъж развързва обито на кимоното му. И все пак, през следващите няколко дни очаквах всевъзможни поздравления, но скоро разбрах, че подобна чест струва скъпо. Откакто Мамеха уреди да получа роля в сезонните танци, чух какви ли не неприятни приказки за себе си. А след появата на плаката стана още по-лошо. На другата сутрин например една млада чиракуваща гейша, която само допреди седмица се държеше много приятелски с мен, извърна глава, когато я поздравих с поклон.

Затова пък Мамеха, която се възстановяваше в дома си, беше толкова горда, сякаш самата тя е на плаката. Не беше доволна, разбира се, че отидох в Хаконе, но изглеждаше все така отдадена на успеха ми — дори още повече, колкото и да е странно. Известно време се притеснявах, че тълкува случилото се с барона като предателство спрямо нея. Боях се, че господин Ичода й е казал… но и така да беше, тя никога не отвори дума за това. Нито пък аз.

Две седмици по-късно танците бяха официално открити. През първия ден в гримьорната на театър „Кабуренджо“ усещах, че преливам от възбуда, защото Мамеха ми беше казала, че председателят и Нобу ще са в публиката. Слагах си грима и все попипвах кърпичката на председателя, пъхната под халата до кожата ми. Косата ми бе пристегната плътно с копринена лента, защото щях да танцувам с различни перуки, и когато се разгледах в огледалото без познатата пищна прическа, видях напълно променен овал. Може да ви прозвучи странно, но когато осъзнах, че формата на собственото ми лице ме изненадва, осени ме внезапното прозрение, че нищо в живота не е толкова просто, колкото си въобразяваме.