Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

Баронът, изглежда, си бе постигнал целта или поне за известно време спря. Усетих ръцете му около кръста си да прегръщат долното ми кимоно. Когато най-сетне отново отворих очи, той стоеше неподвижно зад мен и душеше аромата на косата и врата ми. Очите му бяха вперени в огледалото — вперени, както ми се стори, в тънкия лек пояс на долното ми кимоно. При всяко помръдване на пръстите му мобилизирах цялата сила на съзнанието си да ги отмахна, но много скоро те полазиха по корема ми като паяци и след миг се впиха в пояса и започнаха да го дърпат. Няколко пъти се опитах да го спра, но той все така отбутваше ръцете ми. Накрая поясът се развърза и баронът го остави да се плъзне между пръстите му и да падне на пода. Краката ми трепереха, а когато той хвана кимоното ми отпред и се опита да го съблече, стаята сякаш потъна в мъгла. Отново се вкопчих в ръцете му.

— Не се бой, Саюри! — пошепна той. — За бога, няма да направя нищо нередно. Искам само да погледам, не разбираш ли? Няма нищо лошо в това. Всеки мъж би направил същото.

Докато изричаше това, един лъскав косъм от лицето му гъделичкаше ухото ми и трябваше да извърна глава настрани. Той, изглежда, изтълкува това като съгласие, защото ръцете му започнаха да се движат по-енергично. Баронът разтвори кимоното ми. Усетих пръстите му по ребрата си — почти ме гъделичкаха, докато се опитваха да развържат връзките на долната риза. След миг той успя. Мисълта какво ще видят очите му беше непоносима, затова, макар да бях извърнала глава встрани, втренчих поглед в огледалото. Ризата ми се разтвори и разкри дълга ивица кожа между гърдите.

Ръцете на барона — вече на ханша ми — се бяха заели с моето кошимаки. Рано сутринта, като го увивах няколко пъти около себе си, го бях пристегнала в кръста повече, отколкото бе нужно може би. Баронът се затрудняваше да намери края, но след няколко подръпвания разхлаби плата, тъй че след едно окончателно силно опъване успя да го смъкне. Докато коприната се плъзгаше по кожата ми, от гърлото ми излезе нещо като хлипане. Ръцете ми сграбчиха кошимакито, но последва пак същото — баронът ги отбутна и дрехата падна на земята. После бавно, както човек, отвиващ спящо дете, той разтвори с дълъг бездиханен жест ризата ми, сякаш да отбули нещо великолепно. Усетих парене в гърлото и разбрах, че всеки момент ще ревна. Само че не можех да понеса мисълта, че баронът ще види освен голотата и сълзите ми. Успях някак да се сдържа и така се втренчих в огледалото, че известно време имах чувството, че времето е спряло. Не бях се виждала толкова гола преди. Вярно, че чорапите все още бяха на краката ми. Но макар кимоното да бе само разтворено, чувствах се по-разголена, отколкото без никакви дрехи в банята. Наблюдавах как очите на барона се спират дълго-дълго ту тук, ту там в отражението ми в огледалото. Той най-напред разтвори още повече кимоното, за да види очертанията на кръста ми. После очите му се спуснаха към тъмнината, избуяла буйно през годините, откакто бях в Киото. Погледът му се задържа известно време там, но накрая се вдигна бавно, плъзна се по корема, по ребрата, към двата кръга с цвят на слива — първо по единия, сетне по другия. После баронът пусна едната си ръка и от тази страна долното ми кимоно се върна на мястото си. Не мога да кажа какво направи с тази си ръка, но повече не я видях. По едно време ме обзе пристъп на паника, защото зърнах от халата му да се подава голо рамо. Не знам какво вършеше — дори сега да мога да направя достатъчно точно предположение, предпочитам да не мисля за това. Само помня, че усещах дъха му да топли врата ми. След това не видях нищо повече. Огледалото се превърна в мътно сребро. Не можех вече да сдържам сълзите си.

По едно време баронът отново задиша равно. Кожата ми бе гореща и доста влажна от страх, тъй че когато най-сетне той пусна дрехата ми и тя се свлече, въздухът ми се стори като полъх на бриз. След малко останах сама в стаята — баронът бе излязъл, без дори да усетя кога. Щом разбрах, че го няма, започнах панически да се обличам. Бях обзета от такова отчаяние, че докато коленичила събирах по пода дрехите си, в главата ми се въртеше образа на обезумяло от глад дете, събиращо огризки от храна.

Облякох се с треперещи ръце, доколкото можах. Но без чужда помощ не можех да стигна по-далеч от това да завържа кимоното си с тънкия и лек долен пояс. Зачаках пред огледалото и гледах с тревога размазания си грим. Бях се приготвила да чакам, ако се наложи, и цял час. Но само след няколко минути баронът се върна — коланът на халата му бе завързан стегнато на дебелото му шкембе. Помогна ми безмълвно да си облека кимоното и го пристегна с обиджиме, точно както би направил господин Ичода. Докато държеше в ръце широкия дълъг пояс и отмерваше кръгове, за да го завърже по-лесно, започнах да усещам нещо ужасно. Отначало не можех да разбера какво е, но то изби като петно на дреха и скоро разбрах. Беше чувството, че съм извършила нещо ужасно нередно. Не исках да плача пред барона, но не можех да се сдържа, а и той не ме беше дори погледнал, откакто се върна в стаята. Опитах се да си представя, че съм просто една къща под дъжда и водата се стича по лицето ми. Но, изглежда, че баронът забеляза това, защото излезе и след малко се върна с носна кърпа с монограма му. Каза ми да я задържа, но след като я използвах, аз я оставих на масата.