Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

— Гледайте, ето какво очаквахме всички! — извика той. — Това очарователно същество е Саюри от Гион, която някой ден ще е може би „великата Саюри от Гион“. Мога да ви уверя, че никъде няма да срещнете очи като нейните. А как само се движи… Поканих те тук, Саюри, за да могат всички мъже да те видят. Така че имаш важна задача. Трябва да се разхождаш — из къщата, долу край езерото, в гората, навсякъде! А сега, заеми се за работа!

Тръгнах из имението, както ме помоли баронът, минах край натежалите от цветове вишни, като ту тук, ту там се покланях на гостите и внимавах да не се издам, че се оглеждам за председателя. Почти не напредвах, защото през няколко крачки все ме спираше някой мъж и казваше нещо от рода на: „Боже мой! Чиракуваща гейша от Киото!“ После изваждаше фотоапарата си и караше някой да го снима с мен или ме завеждаше до беседката за любуване на луната на брега на езерото или другаде, за да ме покаже на приятелите си — както би постъпил може би с праисторическо същество, което е хванал с мрежа. Мамеха ме беше предупредила, че всички ще се възхищават на външността ми, защото няма нищо сравнимо с чиракуваща гейша от Гион. Вярно, че в по-добрите квартали на гейши в Токио, като Шимбаши и Акасака, ако едно момиче се готви за дебюта си, трябва да усъвършенства различните изкуства. Но по онова време много от токийските гейши бяха с твърде модерно мислене и затова някои се разхождаха из имението на барона в европейски дрехи.

Приемът, изглежда, нямаше край. По средата на следобеда аз почти загубих надежда да намеря председателя. Влязох в къщата, за да открия местенце да си почина, но щом прекрачих в преддверието, се вцепених. Видях го да излиза от една стая с татами — разговаряше с някакъв човек. Двамата се сбогуваха, а след това той се обърна към мен.

— Саюри! Как успя баронът да те подмами да изминеш целия този път от Киото? Дори не подозирах, че се познавате.

Знаех, че трябва да сваля очи от него, но беше трудно, като да вадиш пирони от стена. Когато най-сетне успях да го сторя, се поклоних и отвърнах:

— Мамеха сан ме изпрати на свое място. Толкова се радвам, че имам честта да ви видя, господин председател.

— Да, и аз се радвам да те видя. Можеш да ми кажеш мнението си за едно нещо. Ела да видиш подаръка, който съм донесъл на барона. Изкушавам се да си тръгна, без да му го дам.

Последвах го в стаята с татами, изпитвайки чувството, че ме дърпат като хвърчило на конец. Бях тук, в Хаконе, далеч от всичко, което някога съм знаела и познавала, и прекарвах броени мигове с мъжа, за когото единствено бях мислила непрекъснато. Това ме изумяваше. Той вървеше пред мен и аз се удивлявах от това колко леко се движи в шития по поръчка вълнен костюм. Забелязвах подутините на прасците му и дори вдлъбнатината ниско на гърба му, наподобяваща мястото, откъдето корените на дървото се разклоняват. Той взе нещо от масата и ми го подаде да го видя. В първия момент помислих, че е инкрустирано златно блокче, но се оказа антична кутия за тоалетни принадлежности. Купил я беше за барона. Била направена, както председателят обясни, от Агата Генроку — майстор от епохата Едо. Имаше формата на възглавница и бе от лакирано в златисто дърво с черни фигури на летящи жерави и подскачащи зайци. Той я постави в ръката ми — беше толкова изумителна, че дъхът ми спря, докато я разглеждах.

— Мислиш ли, че баронът ще я хареса? Открих я миналата седмица и веднага се сетих за него, но…

— Нима е възможно да се съмнявате, че няма да я хареса?

— О, този човек има всевъзможни колекции. Нищо чудно да му се стори треторазредна дреболия.

Уверих го, че никой не би и помислил подобно нещо, и му върнах кутийката. Той я загърна в парче коприна, завърза я с панделка и кимна към вратата да го последвам. В преддверието му помогнах да се обуе. Докато направлявах с пръсти крака му в обувката, се улових да си въобразявам, че сме прекарали заедно следобеда, а ни очаква и една дълга вечер. Мисълта ме хвърли в такова състояние, че не знам колко време мина, преди да дойда на себе си. Председателят не показа с нищо, че губи търпение, но аз така се притесних, че докато мушна крака в своите окобо, мина повече време, отколкото бе редно.

Той ме поведе по пътека към езерото. Открихме там барона, седнал на рогозка под цъфнала вишна в компанията на три токийски гейши. Всички станаха, макар че баронът се позатрудни. Лицето му бе цялото на червени петна от алкохола, сякаш някой дълго-дълго го е налагал с пръчка.