Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

Докторът и Арашино бяха възпрепятствани да присъстват. Нобу не отговори, но баронът го притисна и той каза:

— Не мислите сериозно, нали, че ще измина целия път до Хаконе, за да гледам цъфнали вишни.

— О, вишните са само оправдание за тържеството. Но няма значение. Все едно, ще присъства този ваш председател. Той идва всяка година.

С изненада открих, че се развълнувах, като чух да го споменават, защото целия следобед не бях преставала да мисля за него. За момент почувствах, че тайната ми е разкрита.

— Притеснявам се, че никой от вас няма да дойде — продължи баронът. — Прекарвахме си прекрасно тази вечер, докато Мамеха не отвори дума за лични неща. Е, Мамеха, имам справедливо наказание за теб. Вече не си поканена на тазгодишното ми тържество. Искам на свое място да изпратиш Саюри.

Помислих, че се шегува, но трябва да призная, че веднага си представих колко хубаво би било да се разхождам с председателя из прекрасно имение, без Нобу, без доктор Рак, та дори без Мамеха наблизо.

— Чудесна идея, бароне, но за жалост Саюри е заета с репетиции.

— Глупости — извика той. — Очаквам да я видя там. Защо ми противоречиш всеки път, щом те помоля за нещо?

Наистина изглеждаше сърдит и понеже беше много пиян, от устата му потече слюнка. Опита се да я избърше с опакото на ръката си, но успя само да я размаже по дългите косми на брадата си.

— Няма ли едно-едничко нещо, за което да те помоля и ти да не ми откажеш? — продължи той. — Искам да видя Саюри в Хаконе. Отговорът ти може да е само „да, бароне“ и приключваме.

— Да, бароне.

— Отлично!

Той се облегна отново на стола си, извади носна кърпа и си изтри лицето.

Беше ми много жал за Мамеха. Но би било недостатъчно силно да се каже, че изгарях от възторг при мисълта да присъствам на тържеството на барона. Всеки път, щом си помислех за това в рикшата на връщане към Гион, очите ми, мисля, се зачервяваха. Ужасно се боях Мамеха да не забележи, ала тя само гледаше настрани и мълчеше. Но когато пристигнахме, се обърна към мен и каза:

— Саюри, трябва много да внимаваш в Хаконе.

— Да, госпожо, ще внимавам.

— Помни, че една чиракуваща гейша, на която предстои мидзуаге, е като сервирано на масата ястие. Никой мъж не би пожелал да го изяде, ако дочуе и намек, че друг вече го е опитал.

След тези й думи ми беше трудно да я погледна в очите. Знаех прекрасно, че говори за барона.

По онова време от своя живот дори не знаех къде е Хаконе, макар скоро да научих, че е в източната част на Япония на доста голямо разстояние от Киото. През остатъка от седмицата обаче изпитвах много приятно усещане за значимост, като си напомнях, че важен и известен човек ме е поканил да пътувам от Киото, за да присъствам на приема му. Всъщност едва сдържах възбудата си, когато най-сетне настаних на мястото си в приятен второкласен вагон, придружавана от господин Ичода — майстора по обличане на кимона. Той седна откъм пътеката, за да е готов да обезкуражи всеки, опитал се да ме заговори. Преструвах се, че си убивам времето, четейки списание, но всъщност само прелиствах страниците, защото бях заета да наблюдавам с крайчец на окото си как хората по пътеката забавят крачка, за да ме разгледат. Открих, че вниманието ми харесва, но когато малко подир обяд пристигнахме в Шидзуока и аз застанах на перона да чакам влака за Хаконе, изведнъж усетих нещо неприятно да се надига у мен. Цял ден го бях пъдила от съзнанието си, но сега съвършено ясно видях себе си по друго време, на друг перон, да тръгвам на друг път — този с господин Бекку — в деня, когато двете със сестра ми бяхме отведени от дома. Срам ме е да си призная какви усилия бях полагала през годините да не мисля за Сацу, за татко и мама, за нашата залитаща къща на крайбрежните скали. Бях като дете с чувал на главата. Единственото, което бях виждала ден след ден, бе Гион, до степен да започна да мисля, че той с всичко, единственото нещо, което има значение на този свят. А това, естествено, нямаше как да не ме накара да се замисля за някогашния мой живот. Тъгата е много странно нещо — ние сме толкова безпомощни пред нея. Тя е като прозорец, отварящ се, когато му скимне. Стаята изстива, но не можем да направим нищо — само треперим. С всеки изминал път обаче прозорецът се отваря все по-малко и по-малко и някой ден се питаме изумени какво е станало с него.

Късно на другата сутрин една от колите на барона ме взе от малката странноприемница с изглед към планината Фуджи и ме откара в лятното му имение на брега на езеро сред красива гора. Когато спряхме на кръглата алея за коли и аз слязох в пълното си одеяние на чиракуваща гейша от Киото, много от гостите се извърнаха да ме видят. Сред тях забелязах и жени — някои в кимона, други в европейски дрехи. По-късно разбрах, че повечето са гейши от Токио, защото бяхме само на няколко часа път с влак от столицата. После се появи и самият барон — излезе по пътека от гората с няколко други господа.