Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

— Дори кимоната на Арашино не са по-красиви от онова, което скриват — каза баронът и се опита да сложи чашката си на платформата, но я разсипа. Не беше всъщност пиян, макар да пиеше повече, отколкото си представях. — Не ме разбирайте неправилно — продължи той. — Мисля, че кимоната на Арашино са красиви. Иначе той нямаше да седи до мен, нали? Но ако ме питате дали бих предпочел да гледам кимоно или голо тяло, тогава… Е!

— Никой не пита — каза Нобу. — На мен самият ми е интересно да чуя над какво работи напоследък Арашино.

Но майсторът не успя да отговори, защото баронът, който сръбна шумно саке, едва не се задави в стремежа си да се намеси.

— Ммм… само минутка. Не е ли истина, че всеки мъж на тази земя обича да гледа гола жена? Тоест нима вие, Нобу, казвате, че голите женски форми не ви интересуват?

— Не казвам това — отвърна Нобу. — Просто казвам, че според мен е време да чуем от Арашино над какво точно работи напоследък.

— О, да, и на мен ми е интересно — не замлъкваше баронът. — Но знайте, че наистина намирам за очарователен факта, че колкото и различни да изглеждаме ние, мъжете, под външността сме съвършено еднакви. Не може да се преструвате, че сте над тези неща, Нобу сан. Ние знаем истината, нали? Тук няма човек, който не би дал сума ти пари само за възможността да гледа как Саюри се къпе. Е? Приемам, че това си е мое чудновато хрумване. Но, хайде, не се преструвайте, че не се чувствате по същия начин.

— Бедната Саюри е само една чиракуваща гейша — намеси се Мамеха. — Може би е редно да й спестим този разговор.

— В никакъв случай! — отвърна баронът. — Колкото по-рано види света такъв, какъвто е, толкова по-добре. Много мъже се държат така, сякаш не преследват жените само за да се окажат под всички тези кимона, но чуй ме, Саюри, има само един вид мъже. И тъй като отворихме дума за това, ще кажа нещо, което трябва да запомниш: всеки мъж тук в някакъв момент този следобед си е помислил колко би се радвал да те види гола. Какво мислиш за това?

Седях с ръце в скута, не вдигах очи от пода и се опитвах да изглеждам смирена. Трябваше да отговоря някак на барона, още повече, че всички мълчаха, но преди да измисля какво да кажа, Нобу направи нещо много мило. Постави чашката си на платформата, стана и рече:

— Извинявам се, бароне, но не знам къде е тоалетната.

Мое задължение бе, разбира се, да го придружа.

И аз не знаех по-добре от него къде е тоалетната, но нямаше да изпусна възможността да се оттегля от компанията. Станах и една прислужница предложи да ми покаже пътя. Поведе ме покрай езерото. Нобу ни следваше.

Вътре в къщата тръгнахме по дълъг коридор от светло дърво с прозорци от едната страна. От другата, ярко осветена от слънцето, имаше изложени предмети под стъкло. Нобу спря пред колекция от стари мечове. Привидно ги гледаше, но не преставаше да барабани с пръсти по стъклото и да изпуска въздух от ноздрите си, защото беше все още много сърдит. Аз също се притеснявах от случилото се. Но му бях благодарна, че ме спаси, и не знаех как да го изразя. Пред следващата колекция — изящни фигурки нецке от слонова кост — го попитах дали обича антики.

— Антики като барона ли имаш предвид? Категорично не.

Баронът не беше, да речеш, стар — всъщност беше много по-млад от Нобу. Но аз го разбрах. Той смяташе барона за реликва от феодално време.

— Съжалявам — казах. — Имах предвид тези антики.

— Като гледам мечовете, те ме карат да мисля за барона. Като гледам фигурките, те ме карат да мисля за барона. Той подпомага компанията ни и аз съм му задължен. Но не обичам да си губя времето да мисля за него, когато не се налага. Отговорих ли с това на въпроса ти?

Поклоних му се в отговор и той тръгна толкова бързо по коридора към тоалетната, че не успях да сваря да му отворя вратата.

После, когато се върнахме при останалите, с удоволствие открих, че тържеството започва да се разпада. Само няколко от мъжете щяха да останат за вечеря. Двете с Мамеха поведохме останалите по пътеката към централната порта, където шофьорите им ги очакваха. Поклонихме се и на последния, а когато се обърнах, една от прислужниците чакаше, за да ни въведе в къщата.

Прекарахме следващия час в помещението за прислугата, където ни угостиха с чудесна вечеря, включваща също и тай но усугири — нарязани тънко-тънко парчета костур, подредени ветрилообразно в керамична чиния с формата на листо и сервирани със сос пондзу. Може би щях да се забавлявам, ако Мамеха не беше толкова мрачна. Тя изяде само няколко парченца от рибата и се втренчи в сумрака вън. Нещо в изражението й ми подсказваше, че би й се искало да седне край езерото и може би хапейки устни, да наблюдава гневно как небето притъмнява.