Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

Мина половин час и най-сетне баронът и десетимата му гости излязоха от къщата и тръгнаха към лодката, като често-често спираха, за да се наслаждават от различен ъгъл на хълмовете. След като се качиха, баронът откара с дълъг прът лодката в средата на езерото. Мамеха правеше чай, а аз поднасях на всеки гост.

После тръгнахме заедно с мъжете да се разхождаме из градината и скоро стигнахме до издадена над водата дървена платформа. Прислужници в еднакви кимона подреждаха възглавнички за сядане и носеха на подноси затоплено саке. Аз коленичих до доктор Рак и тъкмо се мъчех да измисля какво да кажа, за моя изненада той се обърна пръв към мен:

— Заздравя ли благополучно раната на бедрото ти?

Беше вече началото на март, а случилото се с бедрото ми бе през ноември. Освен това междувременно се бях срещала с доктора безброй пъти и нямах представа защо е чакал досега да ме попита за раната, и то в присъствието на толкова хора. За щастие, мисля, че никой не чу, затова отговорих тихичко:

— Толкова съм ви благодарна, докторе. С ваша помощ раната заздравя напълно.

— Надявам се да не е останал голям белег.

— О, не, само лека подутинка.

Може би трябваше да прекратя този разговор, като му налея още саке, но забелязах неволно, че удря палеца на едната си ръка с пръстите на другата. Докторът беше човек, който не би направил нито едно движение случайно. И щом вършеше това… С една дума, реших, че ще е глупаво да сменя темата, и додадох:

— Не е кой знае какъв белег. Понякога в банята, като го пипам… просто има ръбче. Голямо горе-долу толкова.

И аз потърках едно от кокалчетата на пръстите си и го вдигнах към него, да го пипне. Докторът вдигна ръка, но после се поколеба. Видях как очите му подскочиха нагоре към моите. Той мигом дръпна ръката си и вместо моето, опипа своето кокалче и каза:

— Порезна рана като тази би трябвало да зарасне гладко.

— Може би всъщност не е и толкова голям. Преди всичко кракът ми е… чувствителен, разбирате ли. Дори капка дъжд е достатъчна да ме накара да потръпна.

Не твърдя, че всичко това имаше някакъв смисъл. Една подутина не би изглеждала по-голяма само защото кракът ми е чувствителен, пък и кога ли за последен път капка дъжд бе капвала на оголения ми крак? Но сега, когато вече разбирах защо доктор Рак се интересува от мен, бях, предполагам, колкото отвратена, толкова и очарована, като се опитвах да си представя какво се върти в главата му. Но докторът се покашля и се наклони към мен.

— А… упражняваше ли се?

— Да се упражнявам?

— Беше се наранила, загубвайки равновесие, докато… разбираш, какво казвам. И не искаш това да се повтори. Затова очаквам, че си се упражнявала. Но как ли се упражнява човек в тези неща?

После той се отпусна назад и затвори очи. Разбрах, че очаква да чуе отговор, по-дълъг от дума-две.

— Ами, ще ме помислите за много глупава, но всяка нощ… — започнах, но трябваше да помисля малко. Тишината се проточи, но докторът не отвори очи. Приличаше ми на птиче, очакващо човката на майка си. — Всяка нощ в банята — продължих — преди сън се упражнявам да пазя равновесие в различни пози. Понякога голата ми кожа настръхва от студ, но отделям пет-десет минути за това.

Докторът се покашля, което взех за добър знак.

— Първо се опитвам да пазя равновесие на единия крак, после на другия. Лошото е, че…

Баронът разговаряше с гостите на отсрещната страна на платформата, но точно тогава свърши разказа си. Тъй че следващите мои думи бяха толкова отчетливи, сякаш ги произнесох от сцена.

— … когато съм чисто гола…

Плеснах ръка върху устата си, но преди да измисля нещо, баронът извика:

— Боже мой! За каквото и да си говорите там вие двамата, то със сигурност изглежда по-интересно от нашите приказки!

Мъжете се разсмяха. После докторът бе достатъчно мил да предложи обяснение.

— В края на миналата година Саюри сан дойде при мен с рана на крака. Беше я получила при падане. В резултат и това аз я посъветвах да работи за подобряване на равновесието си.

— И тя работи много упорито над това — добави Мамеха. — Тези дрехи са много по-неудобни, отколкото изглеждат.

— Да я накараме тогава да ги свали! — каза един от мъжете, макар, разбира се, само на шега, и всички се разсмяха.

— Да, съгласен съм! — извика баронът. — Изобщо не ми е ясно защо жените си правят труда да носят кимона. Нищо не е по-красиво от жена без каквато и да било дреха върху си.

— Но това не важи, когато кимоната са направени от моя добър приятел Арашино — каза Нобу.