Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

След час стоях зад кулисите заедно с другите момичета, готова за встъпителния танц. Бяхме облечени в еднакви кимона в жълто и червено и с обита в оранжево и златно, така че изглеждахме като ярки отблясъци на утринното слънце. Музиката започна с онези първи удари на барабаните и подрънкването на всички шамисени и когато се изсипахме на сцената като наниз от мъниста — с протегнати ръце и разтворени ветрила, — аз се почувствах повече от всякога част от нещо.

След встъплението хукнах по стълбата нагоре да се преоблека. Следващият танц, в който имах самостоятелна роля, се казваше „Утринното слънце върху вълните“ и разказваше за девойка, която в ранна утрин плува в океана и се влюбва в омагьосан делфин. Бях в прекрасно розово кимоно с рисунък на вода в сиво. Освен това държах сини копринени ленти, символизиращи играещите вълни. Ролята на превърнатия в делфин принц се изпълняваше от гейша на име Умийо. Освен това имаше роли за гейши, изобразяващи вятър, слънчева светлина и водни пръски, а в дъното на сцената няколко чиракуващи гейши в черно-сини кимона играеха делфини, зовящи своя принц да се върне при тях.

Преоблякох се толкова бързо, че ми останаха няколко минути да огледам публиката. Тръгнах по посока на отекващите от време на време удари на барабаните към тесен тъмен коридор зад мястото на оркестъра от едната страна на сцената. Още няколко гейши вече надничаха през пролуките в резбованите плъзгащи се врати. Присъединих се към тях и успях да открия председателя и Нобу. Седяха заедно, но ми се стори, че председателят е отстъпил по-доброто място на Нобу. Нобу не сваляше очи от сцената, но за моя изненада председателят като че спеше. Музиката ми подсказа, че започва танцът на Мамеха, и аз отидох в края на коридора, откъдето през процепите на вратите се виждаше сцената.

Наблюдавах Мамеха само няколко минути, но впечатлението от танца й никога няма да се изличи от съзнанието ми. Повечето танци на школата „Иноуе“ са поставени по някаква история и тази на нейния танц със заглавие „Придворен се връща при своята съпруга“ бе по китайска класическа поема за един придворен, който има дълга любовна връзка с дама от императорския двор. Една нощ съпругата на придворния се скрива в храстите край двореца, за да разкрие къде прекарва времето си той. Най-сетне призори вижда как съпругът й си тръгва от покоите на любовницата си, но вече се е разболяла от ужасния студ през нощта и скоро след това умира.

За нашите пролетни танци действието в тази история беше пренесено в Япония, но сюжетът оставаше непроменен. Мамеха играеше съпругата, която умира от студ и сърдечна мъка, а гейшата Канако изпълняваше ролята на нейния съпруг, придворния. Наблюдавах танца от момента, в който придворният се прощава с любовницата си. Мизансценът бе вече изумително красив — меката светлина на предутрието на фона на бавния ритъм на шамисена, отекващ като сърцебиене. Придворният изпълни прекрасен танц на благодарност към любовницата за незабравимата нощ, а после се придвижи към светлината на изгряващото слънце, за да улови за нея топлината му. Това бе моментът, в който Мамеха, скрита в единия край на сцената от погледите на придворния и любовницата му, затанцува своята дълбоко скръбна елегия. Дали красотата на нейния танц или прелестта на историята, не знам, но се почувствах така, сякаш самата аз съм жертва на това ужасно предателство. В края на танца сцената бе огряна от слънчева светлина. Мамеха влезе в една горичка, за да изиграе простичката сцена на смъртта. Не мога да кажа какво стана след това — бях прекалено развълнувана, за да продължа да гледам, а и без това трябваше да се върна зад сцената и да се приготвя за своя танц.

Докато чаках зад кулисите, изпитвах странното усещане, че ме притиска тежестта на цялата сграда — разбира се, тъгата винаги ми се е струвала като нещо необикновено тежко. Белите чорапи на добрата танцьорка са винаги с един номер по-малки, за да усеща с ходилата си ръбовете на дъските на сцената. Но докато стоях и се опитвах да намеря у себе си сили за танца, чувствах върху си такава тежест, че усещах не само ръбовете по сцената, а и нишките на самите чорапи. Най-сетне чух музиката на барабаните и шамисена и мекото шумолене на дрехите на момичетата, които заситниха покрай мен на сцената, но ми е трудно да си спомня какво стана по-нататък. Сигурна съм, че вдигнах ръце със сгънатото ветрило и присвих колене — в тази поза се появявах на сцената. Впоследствие не чух да намекват, че не съм излязла навреме, но си спомням отчетливо само как гледах с удивление колко уверено и плавно се движат ръцете ми. Бях упражнявала хиляди пъти този танц и това би трябвало, предполагам, да е предостатъчно. Защото макар съзнанието ми да се беше изключило, изиграх ролята си спокойно и без всякакви усилия.