Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

Всеки път до края на месеца се приготвях за излизане на сцената, като се съсредоточавах върху „Придворен се връща при съпругата си“, докато не усетех тежестта на тъгата. Ние, човешките същества, имаме удивителна способност да свикваме с всичко, но когато си представех как Мамеха, скрита от погледите на придворния и любовницата му, разкрива в танц дълбоката си скръб, не можех да се въздържа да не изпитам онази тъга, както вие не бихте могли да се въздържите да не помиришете разрязана ябълка на масата пред вас.

Един ден през последната седмица на танците двете с Мамеха останахме до късно в гримьорната, увлечени в разговор с друга гейша. На излизане от театъра не очаквахме да видим никого вън — и наистина хората се бяха разотишли. Ала на улицата шофьор в униформа изскочи от една кола и отвори задната врата. Двете с Мамеха понечихме да отминем, но от колата слезе Нобу.

— О, Нобу сан! — удиви се Мамеха. — Бях започнала да се безпокоя, че вече не се интересувате от компанията на Саюри! Всеки ден този месец се надявахме да се обадите…

— Вие ли ще се оплаквате, че са ви накарали да чакате? Чакам пред театъра вече повече от час.

— Да не би току-що да излизате от поредното представление? — попита Мамеха. — Саюри е вече звезда.

— Не — отвърна той. — Излязох преди цял час от театъра. Имах достатъчно време да позвъня и да изпратя шофьора до центъра на града да вземе нещо.

Нобу потропа по стъклото на колата и така стресна бедния човек, че фуражката му падна. Шофьорът спусна стъклото и подаде на Нобу плик от станиол. После Нобу се обърна към мен, аз му се поклоних дълбоко и казах колко съм щастлива, че го виждам.

— Ти си много талантлива танцьорка, Саюри. Аз не правя подаръци току-така — каза той, но мисля, че не беше истина. — Сигурно затова Мамеха и другите в Гион не ме обичат колкото обичат другите мъже.

— Нобу сан! — възкликна Мамеха. — Кой ви е казал някога подобно нещо?

— Отлично знам какво обичате вие, гейшите. Докато един мъж ви отрупва с подаръци, се примирявате с всякакви глупости.

Нобу ми подаде малкия пакет.

— Нобу сан — казах, — с каква глупост ме молите да се примиря?

Казах го на шега, разбира се, но Нобу не го възприе така.

— Не казах ли току-що, че не съм като другите мъже? — измърмори той. — Защо вие, гейшите, никога не вярвате на хората? Ако искаш това, по-добре го вземи, преди да съм размислил.

Благодарих му и взех пакетчето, а той отново потропа по прозореца на колата. Шофьорът изскочи и му отвори задната врата.

Стояхме приведени в поклон, докато колата се скри зад ъгъла. После Мамеха ме отведе обратно в градината на театъра. Седнахме на каменна скамейка с изглед към езерото с шараните и надникнахме в плика от Нобу. В нея имаше само една кутийка, загърната в златиста хартия с релефния щемпел на известен магазин за бижута и завързана с червена панделка. Отворих я и открих скъпоценен камък — рубин с големината на прасковена костилка. Приличаше на огромна капка кръв, пробляскваща на слънчевата светлина на повърхността на езеро. Завъртях го в ръката си и отблясъците заподскачаха от една полирана повърхност на друга. Усещах ги, сякаш подскачаха в гърдите ми.

— Виждам колко си развълнувана — каза Мамеха. — И съм много щастлива за теб. Но не му се радвай прекалено. Ще имаш други бижута, Саюри — много бижута, предполагам. Но никога не ще имаш подобна възможност. Затова отнеси рубина вкъщи и го дай на Майка.

Гледах изумително красивия скъпоценен камък и светлината, която се процеждаше от него и оцветяваше ръката ми в розово, мислех си за Майка с нейните болезнени жълти очи с червени като сурово месо краища и… и ми се струваше, че да й дам рубина е като да облека язовец в коприна. Но трябваше, разбира се, да се подчиня на Мамеха.

— Когато й го даваш, трябва да си изключително мила и да кажеш: „Майко, аз наистина нямам нужда от такъв камък и за мен би било чест, ако го приемете. Причиних ви толкова неприятности досега.“ Не казвай обаче нищо повече, защото тя ще си помисли, че я иронизираш.

По-късно, докато разтърквах туш, за да напиша благодарствено писмо на Нобу, усещах как на душата ми става все по-тягостно. Ако Мамеха ме беше помолила на нея да дам рубина, щях да го направя с радост… но на Майка! Вече се бях привързала към Нобу и съжалявах, че скъпият му подарък ще попадне в ръцете на такава жена. Знаех прекрасно, че ако рубинът беше от председателя, за нищо на света не бих го дала на когото и да било. Така или иначе, написах писмото и отидох в стаята на Майка да говоря с нея. Тя седеше в полумрака, галеше кучето си и пушеше.