Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

— Не е ли това момиче най-прекрасното същество? — Каза го, обръщайки се към Нобу. После въздъхна престорено, сякаш тези няколко минути са били най-романтичните в живота й, и сетне си тръгна.

Не ще и дума, че мъжете се различават един от друг като храстите, които цъфтят по различно време на годината, Защото, ако няколко седмици след турнира по сумо Нобу и председателят съвсем очевидно започнаха да проявяват интерес към мен, минаха месеци без никаква вест от доктор Рак или от Учида. Мамеха беше категорична, че трябва да изчакаме, а не да търсим повод за среща с тях, но в крайна сметка мистерията я изкара от търпение и тя отиде да навести Учида.

Оказа се, че скоро след нашето посещение котаракът му бил ухапан от язовец и умрял от инфекция, а Учида се запил. Няколко дни поред Мамеха ходеше при него, за да го поразсее. После, когато кризата му поотмина, тя ме облече в синкаво като лед кимоно с избродирани в основата на полите разноцветни панделки — деликатен европейски щрих за „подчертаване на ъглите“ според самата нея — и ме изпрати да му отнеса за подарък перленобяло котенце, което й бе струвало бог знае колко. Котето ми се стори много сладко, но Учида почти не му обърна внимание, а се втренчи в мен с присвити очи, като променяше позата на главата си. Няколко дни по-късно дойде новината, че иска да му позирам. Мамеха ме предупреди да не отварям пред него уста и ме изпрати, придружена от прислужницата й Тацуми, която цял следобед дремеше в един ъгъл, докато Учида ме местеше от място на място, разбъркваше неистово тушовете си, за да нанесе няколко щриха върху лист оризова хартия, преди отново да ме премести.

Ако обиколите Япония и видите различните творби на Учида, създадени, докато му позирах онази зима, както и през следващите години — като например единствено оцелялата негова картина с масло, окачена в заседателната зала на банката „Сумитомо“ в Осака, — ще решите навярно, че да му позира човек е върховно преживяване. Само че нямаше по-скучно нещо от това. Повечето време само седях неудобно час или повече. Спомням си най-вече колко се измъчвах от жажда, защото Учида нито веднъж не ми предложи нещо за пиене. Дори когато си носех чай в добре затворен съд, той го отместваше в другия край на стаята, за да не го разсейвал. Следвах заръките на Мамеха и никога не посмях да кажа и дума, дори през онзи ужасен следобед в средата на февруари, когато все пак може би трябваше да отворя уста, но не го направих. Учида беше седнал точно пред мен и ме зяпаше в очите, като не преставаше да дъвче брадавицата си. Държеше сноп четки, имаше и вода, която постоянно замръзваше, но колкото и пъти да разтриваше туша в различни комбинации на синьо и сиво, все не постигаше цвета, който да го удовлетвори, и той излизаше да го плисне на снега. Очите му се забиваха все по-надълбоко в мен, а той ставаше все по-гневен и накрая ме изпрати да си вървя. Цели две седмици от него нямаше никаква вест, а по-късно разбрах, че пак се е запил. Мамеха обвини мен за това.

Колкото до доктор Рак, при първата ни среща той едва ли не обеща, че ще се срещне с нас двете в чайната „Ширае“, но минаха шест седмици, а той не се появи и безпокойството на Мамеха нарастваше. Все още не знаех нищо за плана й да извади Хацумомо от равновесие, освен че трябваше да е нещо като люлееща се на две панти врата, едната от които беше Нобу, а другата — докторът. Нямах представа какъв е замисълът й относно Учида, но това се оказа друга схема, която изобщо не беше в центъра на основния й план.

После в края на февруари Мамеха попадна случайно на доктор Рак в „Ичирики“ и разбра, че е бил погълнат изцяло от откриването на нова болница в Осака. Вече бил привършил най-важната работа и сега се надявал да поднови запознанството ни през следващата седмица в „Ширае“. Спомняте си думите на Мамеха, че ако се появя в „Ичирики“, ще бъда отрупана с покани и затова докторът предложил да се срещнем в другата чайна. Намеренията на Мамеха бяха, разбира се, да ме държи настрана от Хацумомо, но докато се приготвях за срещата, не можех да се избавя от опасенията, че тя все пак ще ни открие. Щом видях „Ширае“ обаче, едва не избухнах в смях, защото беше такова място, че Хацумомо щеше да го заобиколи, дори с цената да се отклони от пътя си. Заприлича ми на увехнал цвят в цъфнало дърво. Дори през последните години на Депресията Гион продължаваше да е оживено място, но чайната „Ширае“, която поначало никога не бе представлявала нищо особено, просто, бе западала още повече. Единствената причина богат човек като доктор Рак да покровителства такова място е, че той невинаги е бил толкова богат. В началните години на кариерата му чайната „Ширае“ е била навярно най-добрата, която можел да си позволи. И само защото в крайна сметка бе вече добре дошъл в „Ичирики“, не значеше, че е имал свободата да прекъсне връзките си с „Ширае“. Когато си вземе любовница, един мъж не се отвръща от жена си и не се развежда.