Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

— Кой е там? — попита той.

— Учида сан! Нима след всички тези години все още не разпознавате гласа ми?

— Ако се опитваш да ме вбесиш, която и да си ти, започваш добре. Не съм в настроение за натрапници. Ще хвърля тази метла по теб, ако не кажеш коя си.

Изглеждаше толкова сърдит, че не бих се удивила, ако отхапеше брадавицата в ъгъла на устата си и я изплюеше срещу ни. Но Мамеха тръгна нагоре по стълбата и аз я последвах, като внимавах да съм зад гърба й, та метлата да удари нея.

— Така ли поздравявате посетителите си, Учида сан? — каза Мамеха, като излезе на светлината.

Учида я погледна.

— Значи това си била ти. Защо не можеш като всеки друг просто да кажеш коя си? На, вземи метлата и премети стълбите. Никой не влиза в дома ми, докато не съм запалил благовония. Още една от мишките ми умря и вътре мирише като в ковчег.

На Мамеха, види се, й беше забавно. Тя го изчака да се прибере и опря метлата на едно дърво.

— Имала ли си някога цирей? — пошепна ми. — Когато работата не му спори, изпада в отвратително настроение, Трябва да го накараш да избухне, точно както пукаш цирей, за да се успокои. Ако не му дадеш някакъв повод да се ядоса, започва да пие и става още по-лошо.

— Мишки ли отглежда? — пошепнах и аз. — Каза, че още една от мишките му била умряла.

— Господи, не. Не си прибира тубичките с туш и мишките идват да ги гризат, а после умират отровени. Подарих му кутия да си слага туша в нея, но той не я използва.

Точно тогава вратата се отвори наполовина — Учида я блъсна, но веднага се скри вътре. Двете с Мамеха се събухме по чорапи. Домът му представляваше една-единствена голяма стая — като в селска къща. В дъното горяха благовония, но все още нямаше резултат, защото вонята на умряла мишка ме блъсна така, сякаш някой ми натика глина в носа. Беше по-разхвърляно, отколкото стаята на Хацумомо, когато бе в най-голям безпорядък. Навред имаше дълги четки — някои счупени, други изгризани, и големи дървени дъски с недовършени картини. Насред това бе просната неоправена постеля с петна от туш по чаршафите. Помислих си, че и самият стопанин е на такива петна, и когато се обърнах да видя дали съм права, той ми викна:

— Какво гледаш?

— Учида сан, позволете да ви представя по-малката си сестра Саюри. Измина с мен целия път от Гион заради честта да се запознае с вас.

Целият път от Гион не беше кой знае колко дълъг, но, така или иначе, аз коленичих на рогозките и минах през ритуала на поклона и молбата за неговото снизхождение, въпреки че не бях сигурна дали е чул и дума от това, което Мамеха му каза.

— До обяд денят ми бе отличен — каза той. — А после виж какво стана! — Пресече стаята и вдигна една дъска. На нея бе закачена с карфици рисунка на жена в гръб, погледнала на страни, и с чадър в ръка. Само че очевидно котка бе стъпила в туш, а после бе минала през картината, оставяйки прекрасно оформени следи от лапи. Самото животно спеше, свито на кълбо върху купчина мръсни дрехи. — Донесох котарака заради мишките и на, гледай! — продължи. — Решил съм да го изхвърля.

— Но отпечатъците от лапите са просто прекрасни — каза Мамеха. — Според мен правят картината още по-хубава. Какво мислиш, Саюри?

Не бях склонна да коментирам, защото Учида изглеждаше много разстроен от думите й. Но след миг разбрах, че тя Се опитва да „спука цирея“ и с най-ентусиазирания си глас казах:

— Удивена съм колко очарователни са отпечатъците от лапите! Мисля, че котката е своего рода художник.

— Знам защо не обичате котарака — обади се отново Мамеха. — Завиждате на таланта му.

— Да завиждам? Аз? — извика Учида. — Този котарак не е художник. А демон, ако изобщо е нещо!

— Извинете ме, Учида сан — отвърна Мамеха. — Точно така е, както казвате. Но кажете, нима наистина искате да изхвърлите картината? Защото тогава за мен ще е удоволствие да я притежавам. Ще изглежда великолепно в дома ми, нали, Саюри?

Като чу това, Учида дръпна рисунката от дъската и попита:

— Харесваш я, така ли? Добре, ще ти направя от нея два подаръка! — И той я скъса надве и й подаде парчетата с думите: — Ето ти единия! Ето ти и другия! А сега се махай!

— Така ми се иска да не бяхте правили това. Мисля, че беше най-хубавото нещо, излязло някога изпод четката ви.

— Вън!

— О, Учида сан, как бих могла да си тръгна! Не бих била ваша приятелка, ако преди това не пооправя тук.

Тогава самият Учида изхвръкна бесен навън, като остави вратата широко отворена. Видяхме го как ритна метлата, а после се подхлъзна и едва не падна надолу по мокрите стъпала. Следващия половин час двете оправяхме студиото му. Учида се върна в малко по-добро настроение, както бе предположила Мамеха. Все още не беше в разположение на духа, което бих нарекла весело, а и имаше навика да дъвче брадавицата си, от което изглеждаше разтревожен. Мисля, че му беше неудобно, задето се бе държал така, защото не поглеждаше никоя от нас в очите. Скоро стана ясно, че изобщо няма да забележи очите ми, тъй че Мамеха се обърна към него и каза: