Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

Както можете да си представите, стана ми малко нервно, но нещата още повече се влошиха, когато пристигнах в „Ичирики“ и открих, че Нобу го няма. Беше най-малкото парти, на което бях присъствала досега — само още две други гейши и четирима мъже. Притесних се какво ще стане, ако Хацумомо дойде и види, че забавлявам председателя в отсъствие на Нобу. Не бях измислила още нищо, когато внезапно плъзгащата се врата се отвори и с ужас видях Хацумомо, коленичила в коридора.

Реших, че единственото ми спасение е да се преструвам на отегчена, сякаш само компанията на Нобу евентуално би могла да ме развесели. Това може би щеше да ме спаси, но за огромно мое щастие Нобу все пак дойде няколко минути по-късно. Щом го видя, прекрасната усмивка на Хацумомо грейна — усмихваше се все по-щедро, докато устните й не се наляха и не заприличаха на капки кръв, процеждащи се от крайчеца на рана. Нобу се разположи удобно на масата и Хацумомо изведнъж ме подкани почти майчински да ида и да му налея саке. Преместих се близо до него и се опитах да се държа като напълно запленена от присъствието му. Когато той се смееше например, аз го поглеждах така, сякаш едва се сдържам. Хацумомо бе доволна и не сваляше очи от нас. Дори не забелязваше вниманието на всички мъже към нея — или просто бе свикнала на такова внимание. Тази вечер тя както винаги бе изкусително красива и младият мъж в края на масата само пушеше и я гледаше. Дори председателят, обвил грациозно с пръсти чашката си, от време на време я поглеждаше крадешком. Не се и съмнявах, че мъжете така се заслепяват от красотата, че биха се чувствали привилегировани да прекарат живота си с демон, стига той да е красив. Изведнъж си представих как някоя нощ председателят прекрачва прага на нашата окия, за да се срещне с Хацумомо. И ми се усмихва, докато разкопчава палтото си, все още с шапка в ръка. Не мислех, че е възможно да бъде толкова омаян от красотата й, че да не забележи белезите на жестокост, които неминуемо щяха да се проявят. Но едно беше абсолютно сигурно — ако Хацумомо разбереше чувствата ми към него, щеше да се опита да го съблазни, и то само за да ми причини болка.

Изведнъж ми се прищя неудържимо тя да се махне час по-скоро. Знаех, че беше дошла да наблюдава, както го наричаше, „задълбочаващия се роман“, затова реших да й покажа това, което искаше да види. Започнах често-често да опипвам ту шията, ту прическата си, сякаш се притеснявах за външния си вид. А когато пръстите ми докоснаха неволно едно от украшенията в косата ми, ми хрумна идея. Изчаках един от гостите да каже някаква шега, а после се разсмях и се наклоних към Нобу. Признавам, че беше странно да си оправям косата, защото тя беше фиксирана с восък и не се нуждаеше от допълнителни грижи. Но целта ми бе да измъкна едно от украшенията в нея — китка жълти и оранжеви минзухари от коприна — и то да падне в скута на Нобу. Оказа се, че дървената пръчица, на която висеше, е втъкната доста по-надълбоко, отколкото очаквах, но най-накрая украшението се закачи о дрехата на Нобу и падна на рогозката между скръстените му крака. Почти всички забелязаха това, но сякаш не можеха да решат какво трябва да се направи. Идеята ми бе да протегна ръка и като смутено девойче да си го взема, но нямах кураж да бръкна между краката му.

Нобу сам го вдигна и го хвана бавно за пръчицата. После каза:

— Намери прислужницата, която ме посрещна, и й кажи да дойде с пакетчето, което донесох със себе си.

Направих каквото ми каза, а когато се върнах, всички бяха в очакване. Той продължаваше да държи украшението ми така, че минзухарите се люлееха над масата, и изобщо не пое от ръката ми пакетчето, а каза:

— Мислех да ти го дам по-късно, когато си тръгна, но, види се, сега е моментът.

После кимна към пакетчето да го отворя. Всички ме гледаха и аз много се смущавах, но все пак развих хартията и отворих малка дървена кутия, в която върху сатен лежеше гребен с прекрасни орнаменти. Беше полукръгъл, яркочервен и украсен с цветя.

— Това е антика. Намерих го преди няколко дни — поясни Нобу.

Председателят, който гледаше замислено украшението в кутийката върху масата, раздвижи устни, но най-напред не издаде звук и чак след като се покашля, каза със странна тъга в гласа:

— Нобу, нямах представа, че си толкова сантиментален.

Хацумомо стана от мястото си и тъкмо реших, че съм успяла да се избавя от нея, тя дойде и за моя изненада коленичи до мен. Не знаех какво да мисля, но Хацумомо извади гребена от кутийката и го втъкна в прическата ми точно под издутината, подобна на възглавничка за игли. После протегна ръка, Нобу постави в нея китката копринени цветя и тя втъкна и нея по майчински нежно. Благодарих й с лек поклон.