Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

— Не намирате ли, че Саюри е най-прекрасното създание? Направихте ли си поне веднъж труда да я погледнете?

Беше постъпка на крайно отчаяние, но Учида само ми метна светкавичен поглед, сякаш отмахна трошичка от масата. Мамеха изглеждаше много разочарована. Следобедната светлина започваше да гасне бавно, затова станахме да си вървим. Тя се сбогува набързо, от приличие. Когато излязохме на площадката, не се сдържах и спрях да се насладя на залеза, който обагряше небето зад далечните хълмове в охра и розово. Беше изумителен като най-прекрасното кимоно и дори го превъзхождаше, защото, колкото и приказно красиво да е едно кимоно, ръцете ти не биха засияли в оранжево от светлината му. А на залеза ръцете ми изглеждаха като потопени в някаква дъга. Вдигнах ги и дълго ги гледах.

— Мамеха сан, вижте — извиках й, но тя помисли, че говоря за залеза и го погледна равнодушно.

Учида стоеше замръзнал на вратата. Лицето му беше съсредоточено, едната му ръка разчесваше кичур посивяла коса. Но той не гледаше към залеза. Гледаше към мен.

Ако сте виждали известната картина с туш на Учида Косабуро — млада жена в кимоно, която стои като в екстаз, а очите й сияят… От самото начало той твърдеше, че идеята му хрумнала от видяното онзи следобед. Всъщност не му вярвам. Не мога да си представя, че в основата на такава прекрасна картина може да е момиче, загледано глупаво в ръцете си на фона на залеза.

Удивителният месец, през който отново срещнах председателя — и се запознах с Нобу, с доктор Рак и с Учида Косабуро, — ме накара да се почувствам като щурец, успял най-сетне да избяга от тръстиковата си клетка. За пръв път от много дълго време можех вечер да си легна с надеждата, че няма да съм вечно почти незабележима в Гион като капка чай върху рогозките на пода. Все още не проумявах плана на Мамеха, нито пък как той щеше да ми донесе успех като гейша или дали успехът щеше да ме приближи до председателя. Но всяка нощ си лягах с неговата кърпичка, притисната до бузата ми, и преживявах отново и отново срещата си с него. Бях като камбана на храм, която кънти дълго-дълго след като са я ударили.

Минаха няколко седмици без вест от никой от мъжете и ние с Мамеха започнахме да се тревожим. Но една сутрин секретар от компанията „Ивамура“ позвъни в чайната „Ичирики“ с молба да осигурят присъствието ми същата вечер. Мамеха бе доволна, защото се надяваше, че поканата е от Нобу. И аз бях доволна — надявах се, че е от председателя. По-късно през деня в присъствието на Хацумомо казах на Леля, че ще забавлявам Нобу, и я помолих да ми помогне да си облека кимоното. За моя изненада Хацумомо дойде да си предложи помощта. Сигурна съм, че ако ни видеше, някой непознат би решил, че сме членове на задружно семейство. Хацумомо нито веднъж не се подсмихна, нито направи язвителна забележка и наистина ми помогна. Мисля, че и Леля бе не по-малко слисана от мен. Спряхме се на бледозелено кимоно със сребърни и яркочервени листа и сиво оби със златни нишки. Хацумомо обеща да се отбие, за да ни види с Нобу.

Вечерта коленичих в коридора на чайната „Ичирики“ с чувството, че целият ми живот се е стремял към този момент. Чух приглушен смях и се запитах дали един от гласовете не е на председателя, а когато отворих вратата и го видях начело на масата — Нобу седеше с гръб към мен, — бях така пленена от усмивката му, макар да беше само отзвук от смеха миг преди това; едва се сдържах да не се усмихна насреща му. Поздравих първо Мамеха, после няколкото други гейши и накрая мъжете — бяха шест-седем. После се изправих и отидох направо при Нобу, както очакваше от мен Мамеха. Но май коленичих по-близо до него, защото той мигом остави раздразнено чашката си на масата и се отдръпна леко. Извиних се, но той не ми обърна никакво внимание и Мамеха направи гримаса. Прекарах остатъка от времето без настроение. По-късно, когато си тръгнахме заедно, Мамеха ми каза:

— Нобу сан лесно се дразни. Занапред бъди по-внимателна.

— Съжалявам, госпожо. Очевидно не ме харесва толкова, колкото си мислите…

— О, харесва те. Ако компанията ти не му беше харесала, щеше да си тръгнеш, обляна в сълзи. Понякога е деликатен колкото торба с камъни, но е по своему добър, ще видиш.

Същата седмица, а и много пъти през следващите, продължих да получавам покани от електрическата компания „Ивамура“, при това невинаги с Мамеха. Тя ме предупреди да не се задържам дълго от страх да не излезе, че нямам други ангажименти, затова винаги след час, час и нещо се покланях и се оттеглях, сякаш трябваше да ида на друго място. Често, когато се обличах за тези вечери, Хацумомо правеше намеци, че може да се отбие, но никога не го правеше. Ала един следобед, когато най-малко го очаквах, тя ме информира, че същата вечер има свободно време и със сигурност ще дойде.