Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

— Не казах да се държиш като умряла. А като безпомощна. Ето така…

И тя погледна като в унес, сякаш не можеше да реши накъде да насочи поглед, и сложи ръка на бузата си, готова всеки момент да припадне. Накара ме да повтарям това, докато не остана доволна. Започнах представлението още щом возачът на рикшата ми помогна да стигна до входа на болницата. Мамеха вървеше до мен и подръпваше оттук-оттам кимоното ми, за да е сигурна, че изглеждам все така привлекателна.

Влязохме през люлеещата се дървена врата и попитахме за доктора. Мамеха поясни, че ни очаквал.

Накрая една сестра ни поведе по дълъг коридор към прашна стая с дървена маса и сгъваем параван, които скриваше прозорците. Докато чакахме, Мамеха свали кърпата, увита около бедрото ми, и я изхвърли в кошчето за боклук.

— Помни, Саюри — почти съскаше тя, — искаме в очите на доктора да си възможно най-невинна и безпомощна. Легни и се постарай да изглеждаш безсилна.

Не ми беше трудно да го постигна. След миг вратата се отвори и в стаята влезе доктор Рак. Разбира се, това не беше истинското му име, но ако го бяхте видели, сигурна съм, че то веднага щеше да ви дойде наум, защото раменете му бяха присвити, а лактите му така стърчаха, че колкото и да се стараеше, едва ли би могъл да имитира по-успешно рак. Дори вървеше с едното рамо напред, досущ като рак. Имаше мустаци и много се зарадва, че вижда Мамеха, макар да го изрази повече с изненада в погледа, отколкото с усмивка на лицето.

Доктор Рак бе делови и педантичен човек. Когато затваряше вратата, най-напред завъртя дръжката, така че езичето да издаде звук, а после я натисна за всеки случай, за да е сигурен, че се е затворила. След това извади от джоба на сакото си кутия и я отвори много внимателно, сякаш ако не внимаваше, можеше да разсипе нещо. Но в кутията имаше всичко на всичко друг чифт очила. Той ги смени с тези на носа си, прибра кутията в джоба си и приглади с ръце сакото си. Накрая погледна към мен и кимна енергично, при което Мамеха каза:

— Съжалявам, че ви обезпокоявам, докторе. Но Саюри има такова светло бъдеще пред себе си, а ето че я сполетя нещастието да си пореже крака! Пред вероятността от белези, инфекции и подобни си помислих, че вие сте единственият, който може да я лекува.

— Точно така — каза доктор Рак. — А сега нека да погледна раната.

— Боя се, че на Саюри й прималява при вида на кръв. По-добре ще е навярно, ако тя се обърне и ви даде възможност да погледнете мястото. Раната е отзад на бедрото.

— Разбирам чудесно. Може би ще бъдете така добра да я помолите да легне по корем на масата за прегледи.

Не можах да разбера защо сам не ме помоли, но за да изглеждам покорна, изчаках да го чуя от Мамеха. После докторът вдигна дрехата ми почти до основата на бедрата, донесе парче плат и някаква миризлива течност, с която намаза мястото, и каза:

— Саюри сан, би ли била така добра да ми кажеш как се получи тази рана?

Пресилено си поех дълбок дъх, като продължавах да се старая да изглеждам колкото се може по-немощна, и започнах:

— Ами, много ми е неудобно, но истината е, че… този следобед пих доста чай…

— Саюри тъкмо започна своето чиракуване — вметна Мамеха. — Представях я из Гион. И всеки, естествено, настояваше да я покани на чай.

— Да, мога да си представя — каза докторът.

— Така или иначе — продължих аз, — изведнъж почувствах, че трябва да… ами, нали знаете…

— Прекаленото пиене на чай може да доведе до остра необходимост да се облекчи мехурът — поясни докторът.

— О, благодаря. Всъщност „остра необходимост“ е меко казано, защото се боях, че още миг, и всичко ще започне да ми изглежда жълто, ако разбирате какво имам предвид…

— Просто кажи на доктора какво се случи, Саюри — намеси се Мамеха.

— Съжалявам. Исках да кажа, че трябваше незабавно да използвам тоалетната… толкова незабавно, че когато най-сетне се добрах дотам… борех се с кимоното и трябва да съм загубила равновесие. Паднах и кракът ми се натъкна на нещо остро. Дори не разбрах какво беше. Изглежда, съм припаднала…

— Цяло чудо, че не си си изпразнила мехура, когато си загубила съзнание — каза докторът.

През цялото това време лежах по корем с навирена глава от страх да не си размажа грима и разказвах, а докторът ме гледаше в гръб. Но след тази негова забележка погледнах през рамо Мамеха. За щастие, тя мислеше по-бързо от мен и поясни:

— Саюри иска да каже, че е загубила равновесие когато се е опитала да се изправи отново от клекнало положение.