Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

Сблъсъкът продължи не повече от секунда. Сайто, види се, се чувстваше унизен от загубата, защото направи съвсем лек поклон в знак, че е загубил, и напусна, а залата все още ревеше.

— Това — каза ми Нобу — е така наречената хватка хатаки коми.

— Не е ли възхитително — изрече Мамеха в някакъв унес. Дори не си довърши мисълта.

— Какво е възхитително? — попита я председателят.

— Това, което Миягияма направи със Сайто. Никога не съм виждала подобно нещо.

— Разбира се, че си виждала. Борците по сумо постоянно правят такива неща.

— Това наистина ме кара да мисля…

По-късно в рикшата на връщане към Гион Мамеха ми заговори възбудено:

— Онзи борец ми подсказа най-прекрасната идея. Хацумомо дори не си дава сметка, но е извадена от равновесие. И няма да го разбере, преди да е станало твърде късно.

— Вие имате план? О, Мамеха сан, моля ви, кажете ми го.

— Нима дори за момент допускаш, че ще го направя? Няма да го кажа дори на прислужницата си. Просто се старай да поддържаш интереса на Нобу сан към теб. Всичко зависи от него и от още един човек.

— Кой друг човек?

— Човек, когото още не си виждала. Но не говори повече за това! Може би вече казах повече, отколкото е нужно. Чудесно е, че днес се запозна с Нобу сан! Той може да се окаже твоят спасител.

Трябва да призная, че ми призля от тези нейни думи. Ако трябваше да имам спасител, исках той да е председателят и никой друг.

След като вече знаех кой е председателят, още същата вечер започнах да ровя из изхвърлените списания, които ми попаднаха, с надежда да науча повече за него. След седмица бях събрала такава купчина в стаята си, че Леля ме погледна, сякаш съм си загубила ума. Открих, че в доста статии се споменаваше за него, но само бегло и никоя не разкриваше нещата, които наистина исках да знам. Продължих да прибирам всяко списание, което се подаваше от кофа за боклук, докато един ден не попаднах на купчина стара хартия, завързана на пакет и захвърлена зад чайните. Сред нея имаше списание отпреди две години, в което намерих статия за компанията „Ивамура“.

Изглежда, че през април 1931-ва електрическата компания „Ивамура“ бе чествала двайсет години от създаването си. Дори сега се удивлявам, като мисля за това, но беше същия онзи месец, през който срещнах председателя на брега на Ширакава. Щях да видя лицето му във всички списания, стига да ги бях прегледала. Но вече знаех коя дата да търся и след време намерих още статии за годишнината. Повечето изрових от вехториите, изхвърлени след смъртта на старицата, която живееше в една окия през улицата.

Както научих, председателят бе роден през 1890 година, което означаваше, че въпреки посивялата му коса, когато го срещнах за пръв път, той е бил малко над четирийсет. Тогава си помислих, че е президент на незначителна фирма, но не съм била права. Компанията „Ивамура“ не беше голяма като електрическата компания „Осака“ — основния й конкурент в Западна Япония, както твърдяха всички списания. Но благодарение на прословутото си съдружие председателят и Нобу бяха много по-известни, отколкото шефовете на доста по-големи фирми. Във всички случаи компанията „Ивамура“ се смяташе за по-новаторска и имаше по-добра репутация.

На седемнайсет години председателят бе постъпил на работа в малка електрическа фирма в Осака. Не след дълго вече ръководел група, която прокарвала електричество за съоръжения във фабриките из този район. По онова време поръчките за прокарване на ток в домове и административни сгради се увеличавали и вечер Председателят разработил проект, позволяващ използването на две крушки в една фасонка. Директорът на фирмата не пожелал да го въведе в производство, тъй че през 1912-ра, на двайсет и две години, малко след като се оженил, той напуснал и си направил своя фирма.

Следващите няколко години били трудни, но през 1914-а фирмата му спечелила договор за електрифициране на нова сграда в една военна база в Осака. По онова време Нобу бил все още в армията, защото след раняването му на фронта било трудно да си намери някъде работа. Той трябвало да наблюдава работата, извършвана от новата фирма „Ивамура“. Двамата с председателя много скоро станали приятели и когато на другата година председателят му предложил работа, Нобу я приел.

Колкото повече четях за тяхното съдружие, толкова повече разбирах колко двамата си подхождат. Обикновено във всички статии имаше една и съща тяхна снимка — председателят в стилен вълнен костюм от три части с керамичната фасонка за две крушки в ръка — първото нещо, произведено от фирмата. Изглеждаше така, сякаш някой току-що му я е подал и той още не знае какво да прави с нея. Устата му бе полуотворена и зъбите му се виждаха, а той гледаше в камерата с почти заплашителен поглед, сякаш се канеше да захвърли изобретението. Нобу, напротив, стоеше до него, малко по-нисък и съсредоточен, а китката на едната му ръка беше свита в юмрук. Носеше редингот с панталон на райета. Обезобразеното му лице бе съвършено безизразно. Председателят — може би заради преждевременно посребрената коса и разликата в ръста на двамата — би могъл да е едва ли не баща на Нобу, макар да беше само две години по-възрастен. В статиите се казваше, че докато той отговарял за разширяването и развитието на фирмата, Нобу се бил наел с управлението й. Беше по-непривлекателният от двамата и се занимаваше с по-непривлекателната работа, но очевидно я вършеше толкова добре, че председателят често заявяваше публично как фирмата никога не би преживяла няколкото кризи без таланта на неговия приятел. Тъкмо Нобу бе намерил инвеститори, спасявайки фирмата от разорение в началото на двайсетте години. „Имам към Нобу дълг, който никога не ще мога да върна“, цитираха неведнъж председателя.