Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

Минаха няколко седмици и един ден получих бележка от Мамеха да отида в дома й на следващия ден следобед. Вече бях свикнала с това, че там ме очаква специално приготвен за мен комплект безценни кимона, но когато този път започнах да се преобличам в плътно есенно кимоно — коприна в алено и жълто с окапали листа, разпилени върху златни треви, с изненада открих, че на дрехата отзад има дупка, голяма колкото да провреш два пръста. Мамеха все още не се бе прибрала, но аз грабнах кимоното и отидох да кажа на прислужницата.

— Тацуми сан, има нещо много неприятно… това кимоно е скъсано.

— Не е скъсано, госпожице. Просто трябва да се поправи. Тази сутрин госпожата го взе назаем от една окия наблизо.

— Сигурно не е видяла дупката. Пък и с моята слава, че съсипвам кимона, вероятно ще помисли…

— О, тя знае, че е скъсано — прекъсна ме Тацуми. — Всъщност и долното кимоно е скъсано, и то на същото място.

Бях вече облякла кремавото долно кимоно, затова протегнах ръка и напипах дупката на бедрото ми. Тацуми беше права.

— Миналата година една чиракуваща гейша, без да иска, го закачи на пирон — обясни Тацуми. — Но госпожата каза съвсем ясно, че иска да го облечеш.

Не разбирах смисъла на всичко това, но се облякох. Мамеха най-сетне се върна тичешком и докато си оправяше грима, аз й казах за кимоното.

— Обясних ти, че според моя план двама мъже ще са важни за бъдещето ти. Преди две седмици се запозна с Нобу. Другият досега бе извън града, но с помощта на това скъсано кимоно ти много скоро ще се срещнеш с него. Онзи борец ми даде такава невероятна идея! Нямам търпение да видя как ще реагира Хацумомо, когато ти възкръснеш от мъртвите. Знаеш ли какво ми каза тя онзи ден? Че не знае как да ми се отблагодари, задето съм те завела на турнира. И че си заслужавало усилията да отиде, за да те види колко влюбено гледаш „господин Гущера“. Сигурна съм, че ще те остави на мира, когато го развличаш. Е, може да се отбие, за да види какво става. Тъй че колкото повече говориш за Нобу в нейно присъствие, толкова по-добре — макар че не бива да споменаваш и дума за мъжа, с когото ще се срещнеш днес следобед.

Усетих, че ми става зле от тези нейни думи, въпреки че си наложих да изглеждам щастлива, защото трябва да знаете, че един мъж никога не би имал интимни отношения с гейша, която е била любовница на близък негов приятел. Един следобед малко преди това чух в банята как някаква млада жена се опитва да утеши друга гейша, която тъкмо бе научила, че новият й данна ще е съдружник на човека, за когото тя мечтаела. Докато я гледах, не ми и хрумна, че някой ден и аз мога да съм в същото положение.

— Може ли да попитам нещо, госпожо? Да разбирам ли, че част от вашия план е някой ден Нобу сан да стане мой данна?

В отговор Мамеха свали четката за гримиране и ми отправи поглед, с който, най-сериозно, би могла да спре влак.

— Нобу сан е прекрасен човек. Нима намекваш, че би се срамувала да го имаш за свой данна?

— Не, госпожо. Не исках да кажа това. Просто се чудех…

— Прекрасно. Тогава имам да ти кажа само още две неща. Първо, ти си четиринайсетгодишно момиче без каквато и да било репутация. Ще е истинско щастие, ако станеш гейша с такова положение, че Нобу сан да реши да предложи себе си за твой данна. Второ, досега той не е открил гейша, която да хареса достатъчно, за да я вземе за любовница. Ако ти си първата, очаквам от теб да си много поласкана.

Толкова се изчервих, че можех едва ли не да пламна. Мамеха беше съвсем права. Каквото и да излезеше от мен в бъдеще, щях да съм щастлива дори да привлека вниманието на мъж като Нобу. Ако той бе недостижим, то колко по-недосегаем трябва да бе председателят. Откакто го намерих отново на турнира по сумо, бях започнала да мисля за всички възможности, които животът ми предлагаше. Но след казаното от Мамеха почувствах, че си проправям мъчително път през океан от скръб.

Облякох се бързо и Мамеха ме поведе към една окия, в която бе живяла допреди шест години — до момента, в който си беше извоювала независимостта. На вратата ни посрещна възрастна прислужница. Тя облиза устни, поклати глава и каза:

— Позвънихме в болницата. Днес докторът си тръгва в четири. А вече е три и половина.

— Ще му телефонираме, преди да тръгнем, Кадзуко сан — отвърна Мамеха. — Сигурна съм, че ще ме изчака.

— Надявам се. Ще бъде ужасно да остави горкото момиче да кърви.

— Кой кърви? — попитах разтревожена, но прислужницата само ме погледна и въздъхна, а после ни поведе по стълбата към претъпкан коридор на горния етаж. В пространство с размерите на две татами се оказахме не само ние с Мамеха и прислужницата, а и три млади жени и висока и слаба готвачка с колосана престилка. Всички ме погледнаха сериозно, с изключение на готвачката — тя преметна през рамо хавлиена кърпа и започна да точи нож от ония, с които режат главата на рибата. Почувствах се като току-що доставено парче риба тон, защото вече си давах сметка, че аз съм тази, която ще кърви.