Нийл Геймън - Американски богове

Тръгна, воден от тази мисъл. Спомни си как се бе чувствал на въртележката, опита се да се почувства отново така…

Спомни си как бе завивал с караваната, как я бе местил под прав ъгъл спрямо всичко . Опита се да улови усещането…

И после се получи, леко и съвършено.

Той все едно мина през ципа, сякаш излезе от дълбока вода на повърхността. С една-единствена стъпка се бе придвижил от туристическата пътека в планината към…

Към нещо истинско. Намираше се зад Кулисите.

Още беше на върха на планината, поне това си остана същото. Но само това. То обаче съвсем не изчерпваше всичко. Този връх беше същността на мястото, сърцевина на нещата такива, каквито са. В сравнение с него Лукаутската планина, откъдето Шадоу беше тръгнал, приличаше на рисунка върху декор, на модел от папиемаше, видян върху телевизионен екран… само изображение на нещото, а не самото нещо. Ето това тук беше истинското място.

Високите скали образуваха естествен амфитеатър. Каменните пътеки лъкатушеха около него и през него и създаваха криволичещи естествени мостове, все едно въображението на Морис Ешер се беше развилняло съвсем.

И небето…

Небето беше черно. Беше осветено и светът под него бе озарен от пламтящ зеленикавобял лъч, който беше по-ярък от слънцето и се раздвояваше лудешки по небето, от единия до другия му край като раздрана бяла ивица върху притъмнелия фон.

Шадоу си даде сметка, че това е светкавица. Светкавица, застинала за миг и разпростряла се завинаги. Светлината, която хвърляше, беше ослепителна и безпощадна: смиваше лицата, изпразваше очите и ги превръщаше в тъмни ями.

Това бе мигът на бурята.

Парадигмите се разместваха. Шадоу го усещаше. Старият свят, свят на необходен простор, на неизчерпаеми запаси и бъдеще, се бе изправил пред нещо друго — пред мрежа от енергия, от мнения, от пропасти.

Хората вярват, помисли Шадоу. Това правят хората. Вярват. А после не искат да поемат отговорност за вярата си: измислят разни неща и не се уповават на измислиците. Хората населяват мрака — с призраци, с богове, с електрони, с приказки. Хората си въобразяват разни неща и хората вярват: нещата се случват именно благодарение на тази вяра, на тази непоколебима като скала вяра.

Върхът на планината беше арена, Шадоу го видя веднага. А от двете страни на арената видя и тях — наредени.

Бяха прекалено големи. На това място всичко бе прекалено голямо.

На това място имаше стари богове: богове с кожа, кафява като стара гъба, розова като пилешко месо, жълта като есенна шума. Някои бяха безумци, някои бяха здравомислещи. Шадоу разпозна старите богове. Вече ги беше срещал или бе срещал други като тях. Имаше ифрити и самодиви, великани и джуджета. Шадоу видя жената, която бе срещнал в тьмната стая в Роуд Айланд, видя нагънатите зелени змии на косата й. Видя Мама-джи от въртележката, върху ръцете й имаше кръв, върху лицето й — усмивка. Познаваше ги всичките.

Разпозна и новите.

Имаше един, който вероятно беше железопътен магнат — беше облечен в демодиран костюм, от жилетката му висеше ланец на часовник. Имаше вид на човек, виждал и по-добри дни. Челото му помръдваше.

Там бяха огромните сиви богове на самолетите, наследници на всички мечти за пътуване по въздуха.

Там бяха боговете на автомобилите: мощен вглъбенолик контингент с кръв по черните ръкавици и хромираните зъби, на тях в жертва биват принасяни хора в количества, за каквито още от времето на ацтеките не е мечтал никой. Дори те изглеждаха притеснени. Световете се променят.

Други бяха с лица, размазани на петно от фосфора, те мъждукаха, сякаш съществуваха в собствената си светлина.

На Шадоу му домъчня за всички тях.

У новите богове имаше нещо нагло. Шадоу го виждаше. Но имаше и страх.

Те се бояха, че ако не са в крак с променящия се свят, ако не пресътворяват, не прекрояват и не пресъздават света по свой образ, времето им ще изтече.

Всяка страна се бе изправила храбро срещу другата. За всяка противниците бяха бесове, чудовища, прокълнати.

Шадоу виждаше, че вече е имало сблъсък. По скалите се аленееше кръв.

Те се готвеха за истинската битка, за истинската война. Той си помисли: сега или никога. Ако още сега не направеше нещо, после щеше да е прекалено късно.

„В Щатите всичко продължава вечно — каза глас някъде в дъното на съзнанието му. — Петдесетте години на двайсети век са продължили хиляда години. Разполагаш с цялото време на света“.

Шадоу бавно, като се препъваше, отиде в средата на арената. Усети върху себе си очи, очи и неща, които не бяха очи. Потрепери.