Нийл Геймън - Американски богове

Докато вървеше, усети леко подръпване отстрани в ребрата, остра пронизваща болка, която трая само секунда или по-малко и после отшумя.

Никой не продаваше билети. Шадоу мина през сградата и излезе в градините на Каменния град.

Прокънтя гръмотевица, която разклати клоните на дърветата и отекна дълбоко в огромните скали; дъждът плискаше със студена сила. Беше късен следобед, но бе тъмно като през нощта.

По облаците плъзна отражение от светкавица и Шадоу се зачуди дали това е птицата гръмовержец, която се завръща на своите зъбери, или просто атмосферен разряд, или на някакво равнище двете неща всъщност едновременно.

Разбира се, че бяха двете неща едновременно. В края на краищата точно това беше важното.

Някъде извика мъжки глас. Шадоу го чу. Единствените думи, които долови ясно или му се стори, че е доловил, бяха: „… на Один!“

Забърза през Площадката с флаговете на седемте щата, която се пълнеше бързо с дъждовна вода. Подхлъзна се на лъснатия камък. Планината бе заобиколена от плътен слой облаци и в мрака и бурята отвъд площадката той не видя никакви щати.

Не се чуваше и звук. Мястото изглеждаше напълно изоставено.

Шадоу се провикна, стори му се, че чува как нещо отговаря. Тръгна към мястото, откъдето сякаш бе долетял звукът.

Никой. Нищо. Само верига пред входа на пещера, до която посетителите нямаха достъп.

Шадоу прекрачи веригата.

Огледа се, надзърна в мрака.

Настръхна.

От мрака зад него някакъв глас каза много тихо:

— Никога не си ме разочаровал. Шадоу не се обърна.

— Странно — рече той. — Самият аз разочаровах себе си през цялото време. Всеки път.

— Няма такова нещо — възрази гласът. — Направи всичко, което се искаше от теб, дори повече. Привлече вниманието на всички и те така и не погледнаха ръката, в която беше монетата. Казва се отклоняване на вниманието. А в жертвата на сина има сила, достатъчно, предостатъчно сила, за да отприщи всичко. Да ти призная, гордея се с теб.

— Всичко е било нагласено — отвърна Шадоу. — От началото до края. Нищо не е било истинско. Просто инсценировка, за да стане касапница.

— Именно — каза гласът на Уензди от мрака. — Беше нагласено. Но това е единствената игра, която се играе в града.

— Искам Лора — рече Шадоу. — Искам Локи. Къде са? Последва само мълчание. Вятърът довя пръски дъжд. Някъде наблизо изтътна гръмотевица.

Шадоу влезе още по-навътре.

Локи Лъжеца седеше на пода, беше се облегнал на метална клетка. В клетката имаше пияни елфи, които се въртяха около казан. Локи беше покрит с одеяло. Виждаше се само лицето му, ръцете му, бели и дълги, се подаваха изпод одеялото. На стола до него беше оставено електрическо фенерче. Батериите вече бяха почти изтощени и светлината, която то хвърляше, беше мъждива и жълта.

Локи изглеждаше блед, изглеждаше и разгромен.

Но очите му. Очите му още бяха яростни и наблюдаваха как Шадоу върви през пещерата.

Когато беше на няколко крачки от Локи, той спря.

— Закъсня — рече му Локи. Гласът му беше дрезгав и хриплив. — Хвърлих копието. Посветих битката. Тя започна.

— Без майтап — каза Шадоу.

— Без майтап — каза Локи. — Вече е все едно какво ще правиш.

Шадоу спря и се замисли. После рече:

— Копието, което е трябвало да хвърлиш, за да отприщиш битката. Както там, в Упсала. Това е битката, с която се храниш. Прав ли съм?

Мълчание. Шадоу чуваше как Локи диша — на пресекулки, задъхано.

— Досетих се — каза Шадоу. — Не съм сигурен кога. Може би докато висях на дървото. Може би преди това. Покрай нещо, което Уензди ми каза на Коледа.

Локи продължи да го гледа от пода, без да казва нищо.

— Това е измама, правена от двама — каза Шадоу. — Както епископа с диамантената огърлица и ченгето, което го е задържало. Както онзи тип с цигулката и другият, който иска да я купи. Двама, които уж са в противоположни лагери, но играят една игра.

Локи прошепна:

— Смешен си.

— Защо? Хареса ми онова, което направи в мотела. Хитро измислено. Искал си да присъстваш, за да си сигурен, че всичко ще мине по план. Видях те. Дори се досетих кой си. Но виж, и през ум не ми е минавало, че именно ти си господин Уърлд. — Шадоу заговори по-силно. — Можеш да излезеш — рече той на пещерата. — Където и да си. Покажи се.

Вятърът ревна през отвора на пещерата и навя към тях пръски дъжд. Шадоу потрепери.

— Омръзна ми да ме взимат за малоумник — каза той. — Само се покажи. Дай да те видя.

Сенките в дъното на пещерата се промениха. Нещо стана по-плътно, нещо се размърда.