Нийл Геймън - МеждуСвят

Тази книга е измислица. Но предвид безкрайния брой възможни светове, все в някой от тях трябва да е истина. А ако история, развиваща се в безкраен брой възможни вселени, е истина в една от тях, то тогава трябва да е истина във всички. Така че може би не е чак толкова измислена, колкото си мислим.

Изгубих се в собствената си къща.

Предполагам, че не е чак толкова лошо, колкото звучи. Наскоро направихме нова пристройка — коридор и стая за хлапето, наричано още Кевин, моя малък брат. Вече мина месец откак дърводелците си тръгнаха и прахолякът след тях се уталожи.

Мама ни повика за вечеря и аз тръгнах надолу по стълбите. На втория етаж свърнах в грешна посока и се озовах в стая с тапети на облаци и зайчета. Осъзнах, че съм завил надясно, вместо наляво, затова чевръсто повторих грешката и се намърдах в килера.

Докато сляза, Джени и татко вече бяха седнали на масата, а мама ме гледаше с Онзи поглед. Знаех, че ще прозвучи тъпо, ако тръгна да обяснявам, така че просто млъкнах и се залових за макароните със сирене.

Проблемът е там, че ми липсва това, което леля Моди нарича „нюх за посока“. Нюхът ми явно е с постоянна тежка хрема. Забравете такива неща като това да отличиш север от юг и изток от запад — на мен ми е трудно да отлича дори ляво от дясно. В което се крие много ирония, като се има предвид как се развиха нещата…

Но аз избързвам.

Добре! Ще пиша така, както ни учеше господин Димас. Той казва, че няма значение откъде започваш, стига да започнеш отнякъде. Затова ще започна с него.

В края на октомврийския семестър на втората ми година всичко си беше почти нормално, като изключим обществените науки, което не беше голяма изненада. Преподавателят господин Димас бе известен с нетрадиционните си методи на обучение. За контролното в средата на срока например ни завърза очите и ни накара да забием кабарчета в картата на света и да напишем есе за мястото, където е попаднало кабарчето. На мен ми се падна Декатур, Илинойс. Някои се оплакваха, защото попаднаха на места като Улан Батор или Зимбабве. Но те бяха късметлии. Вие опитайте да напишете десет хиляди думи за Декатур, Илинойс.

Но господин Димас винаги прави такива неща. Миналата година например, когато водеше първата страница на местния вестник, за малко да го уволнят от училището. Цялата дандания стана заради това, че два класа получиха ролите на воюващи феодални царства, които трябваше да преговарят за мир през целия срок. Мирните преговори обаче се провалиха и двата класа влязоха в истинска война на двора по време на един свободен час. Нещата поизлязоха от контрол, в резултат на което имаше няколко разкървавени носове. В местните новини господин Димас бе цитиран с думите: „Понякога войната е нужна, за да ни научи да ценим мира и да разберем истинската стойност на дипломацията в предотвратяването на война. И предпочитам учениците ми да научат тези уроци на площадката за игра, вместо на бойното поле.“

В училище се говореше, че заради това ще го изгонят. Дори кметът Хенкъл бе ядосан, тъй като носът на сина му бе един от разкървавените. Мама, аз и Джени — по-малката ми сестра — стояхме до късно в деня на събранието на градския съвет, пиехме топъл шоколад и чакахме татко да се върне. Хлапето бързо заспа в скута на мама — по това време тя още го кърмеше. Татко влезе през задната врата едва след полунощ, метна шапката си на масата и каза:

— Гласовете бяха седем на шест в негова полза. Димас си запази работата. Гърлото ме боли.

Мама стана да му направи чай, а Джени го попита защо е подкрепял господин Димас.

— Моят учител казва, че той създава неприятности — добави Джени.

— Така е — отвърна татко. — Благодаря, скъпа. — Отпи от чая, после продължи: — Но той е един от малкото учители, които наистина се интересуват от това, което вършат и който има повече от една лъжичка мозък. — Той посочи Джени с лулата си и допълни: — Вечерният час мина, феичке. Бързо в леглото!

Такъв си беше татко. Въпреки че е просто градски съветник, той има повече влияние сред хората от кмета. Преди е бил брокер на Уол Стрийт и все още се занимава с акциите на някои от най-видните жители на Грийнвил, включително на неколцина от училищното настоятелство. Работата на градски съветник му отнема едва няколко дни месечно през по-голямата част от годината, затова татко кара такси. Веднъж го попитах защо го прави, след като инвестициите му носят достатъчно пари у дома, дори без маминия бизнес с ръчно изработени бижута. Той каза, че обича да се среща с нови хора.