Нийл Геймън - МеждуСвят

Чух шум зад себе си. Обърнах се и видях мама. Само че не беше тя.

Точно както с Роуина, и тя изглеждаше различно. Носеше дънки и тениска, които не бях виждал. Прическата й беше същата, но очилата й бяха различни. Както казах, дребни неща. С изключение на изкуствената ръка. Това не беше дребно.

Беше от пластмаса и метал и започваше точно под ръкава на тениската й. Тя забеляза, че я зяпам, и изненаданото й изражение — тя не ме позна, не повече от Роуина — се превърна в подозрение.

— Кой си ти? Какво правиш в тази къща?

Вече не знаех да се смея ли, да плача ли или да започна да крещя.

— Мамо — отчаяно казах аз, — не ме ли познаваш? Аз съм Джоуи!

— Джоуи? Аз не съм майка ти, дете! Не познавам никого на име Джоуи.

Нищо не можех да отвърна на това. Просто я гледах. Преди да измисля какво да кажа или да направя, чух друг глас зад себе си. Момичешки глас.

— Мамо? Наред ли е всичко?

Обърнах се. Мисля, че подсъзнателно вече знаех какво ще видя. Нещо в гласа ми подсказа кой стои на върха на стълбите.

Момичето от снимката.

Не беше Джени. Това момиче беше с червеникавокестенява коса, лунички, глуповато изражение, сякаш прекарва твърде дълго време вътре в главата си.

Беше на моята възраст, така че не можеше да е сестра ми. Тя изглеждаше — и тогава си признах това, което вече знаех — тя изглеждаше точно така, както бих изглеждал аз, ако бях момиче.

Двамата се гледахме в шок. Много слабо, сякаш от много далеч, долетя гласът на майка й:

— Качи се горе, Джозефин. Побързай!

Джозефин!

Тогава някак си разбрах. Не знам как, но прозрението се стовари връз мен и разбрах, че това е истината.

Аз вече не съществувах. Някак си бях изтрит от собствения си живот. Не беше се получило напълно обаче, след като мен все още ме имаше. Но явно единствено аз мислех, че имам правото да съществувам. Някак си реалността се беше променила и сега най-голямото дете на господин и госпожа Харкър бе момиче, а не момче, Джозефин, а не Джоузеф.

Госпожа Харкър — странно бе да мисля за нея по този начин — госпожа Харкър ме оглеждаше внимателно. Беше нащрек, но изглеждаше и любопитна. Ами разбира се — виждаше семейната прилика в лицето ми.

— Аз… познавам ли те? — тя се намръщи в опит да се сети. След още минута щеше да разбере защо й изглеждам толкова познат — щеше да си спомни, че я нарекох „мамо“ — и, точно както при мен, светът й щеше да се разпадне.

Тя не ми беше майка. Без значение колко ми се искаше да бъде, без значение колко имах нужда да бъде, тази жена ми беше майка не повече отколкото онази със синьото палто в „Мейсис“.

Побягнах.

И до ден-днешен не знам дали побягнах, защото ми дойде твърде много, или защото исках да й спестя това, което аз вече знаех — че реалността може да се натроши като разбито огледало. Че това може да се случи на всеки, защото току-що й се беше случило и на нея, а и на мен.

Побягнах навън, надолу по улицата и продължих да бягам. Може би се надявах, че ако бягам достатъчно бързо и достатъчно надалеч, някак си ще се върна назад във времето, преди цялата тази лудост да ме бе връхлетяла. Не знам дали можеше да стане. Така и не ми се отдаде възможност да разбера.

Изведнъж въздухът пред мен се набразди . Заблестя като посребрени топлинни вълни и се разкъса . Сякаш самата реалност се разцепи. Мерна ми се вътрешността на странен психеделичен фон, целият изтъкан от плаващи геометрични фигури и пулсиращи цветове.

После от него прекрачи… нещо .

Може би беше човек — не знаех. Носеше тренчкот и шапка. Видях лицето изпод периферията на шапката, когато то вдигна глава, за да ме погледне.

Това бе моето лице.

Лицето на непознатия бе покрито с някаква маска — повърхността й беше огледална, сякаш от живак. Беше изключително странно. Гледах това безизразно, сребристо лице и виждах оттам да ме гледа собственият ми образ, изкривен и изопачен.

Лицето ми изглеждаше глуповато и тъпо. Течна карта с лунички, разрошена гъста червеникавокестенява коса, големи кафяви очи и устата ми, изкривена в смесица от изненада и — съвсем откровено — страх, подобно на герой от анимационен филм.

Първото, което си помислих, е, че непознатият е робот, от онези по филмите, роботи от течен метал. После реших, че е извънземно. А после започнах да подозирам, че е някой, нахлузил високотехнологична маска — тази мисъл се превърна в убеденост, защото когато той заговори, гласът му ми беше познат. Заглушен от маската дотолкова, че не можех да се сетя откъде го познавам, но все пак определено го знаех.