Нийл Геймън: Звезден прах

Имало едно време един момък, който искал да постигне Най-съкровеното си желание.

И макар това да не е нещо ново (защото всяка приказка за всеки момък започва по подобен начин), този момък и нещата, които му се случили, били необичайни, макар самият той дори да не знаел, че е така.

Приказката започва, както и много други приказки, в Стената.

Село Стената — някои го наричат и градче — съществува и днес на мястото, където е съществувало цели шестстотин години, върху висок гранитен склон сред гората. Къщите в Стената са квадратни и стари, построени от сив камък, с покриви от черни плочи и високи комини; оползотворили са всеки сантиметър свободна скала, подпрени са една върху друга, накацали са една върху друга и само по някой и друг храст или дърво растат покрай стените.

Към Стената води черен път, криволичещ и стръмен, ограден със скали и камънаци. Ако продължите по него на юг, по някое време той се превръща в истински път с асфалт, а след това и в магистрала, гъмжаща от коли и камиони, бързащи от един град за друг. Накрая пътят ви отвежда до Лондон, но Лондон е на цяла нощ път от Стената.

Обитателите на Стената са необщителни и се делят на два типа: местните — мургави, високи и яки като гранита, върху който е построено градчето им; и другите, за които с годините Стената се е превърнала в дом за тях и за потомците им.

Под Стената на запад има гора; на юг има измамно спокойно езеро, в което се вливат потоците от хълмовете на север зад Стената. Отвъд хълмовете има поля, където пасат овце. На изток има още гори.

На изток точно до Стената има висока сива каменна стена, от която градчето е взело името си. Стената е древна, построена от грубо издялани квадратни гранитни камъни, излиза от гората и отново влиза в нея.

В стената има само една пролука: отвор широк около два метра, малко на север от селото.

През пролуката в стената се вижда широка зелена поляна, зад поляната се вижда поток, а зад потока дървета. От време на време в далечината сред дърветата се виждат фигури и силуети. Огромни фигури, странни фигури и малки ярки неща, които блясват, засияват и изгасват. Макар поляната да е много добро пасище, никой от селото не пасе стадото си от другата страна на стената. И не садят и не сеят нищо там.

Но пък от стотици, а може би и от хиляди години местните жители поставят постове от двете страни на пролуката и правят всичко възможно да прогонят поляната от съзнанието си.

Дори в наши дни по двама души денем и нощем на смени от по осем часа стоят от двете страни на пролуката. Държат тежки тояги. Охраняват пролуката откъм селището.

Основната им задача е да не пускат децата през пролуката, на поляната и в гората зад нея. Понякога им се налага да разубеждават по някой любител на разходките или случаен гостенин на селото, желаещ да мине през пролуката.

Пазачите пропъждат децата, като просто размахват тоягите. Когато обаче дойдат любители на разходките или гости на градчето, са по-изобретателни и използват физическата сила като последно средство, ако аргументите за току-що засадена трева или изпуснат опасен бик се окажат недостатъчни.

Много рядко при стената идва някой, който знае какво търси, и понякога пазачите го пускат. В погледа на тези хора има нещо, което, след като го видиш, не може да се сбърка с друго.

Доколкото е известно, през целия двайсети век не е имало случай някой да се промъкне незабелязано през стената и местните жители се гордеят с този факт.

Охраната се вдига веднъж на всеки девет години, на Първи май, когато на поляната се вдига панаир.

Събитията, които ще ви разкажа, се случили преди много години. На трона на Англия била кралица Виктория, но още не била облечената в черно вдовица от Уиндзор: бузите й още били пухкави и походката й била подскачаща и често се налагало лорд Мелбърн добродушно да хока младата кралица за фриволността й. Още не била омъжена, но била много влюбена.