Нийл Геймън - Звезден прах

Г-н Чарлз Дикенс тъкмо бил написал романа си „Оливър Туист“; г-н Дрейпър тъкмо бил направил първата снимка на луната, тоест запечатал бледото й лице на фотографска хартия; а г-н Морз тъкмо бил представил на света начин за предаване на съобщения по метални жици.

Ако бихте споменали пред някой от тези господа нещо за самодивски магии, те сигурно щяха да ви се усмихнат пренебрежително, освен може би г-н Дикенс, който по онова време беше млад и още нямаше брада. В неговия поглед би имало копнеж.

Тази пролет на Британските острови дойдоха много хора. Идваха сами, идваха и по двойки, слизаха от корабите в Дувър или в Лондон, или в Ливърпул: мъже и жени бели като хартия, тъмни като вулканична скала, жълти като куркума, говорещи най-различни езици. Пристигаха през целия април и пътуваха с парния влак, с покрити фургони и карети, но много от тях също пътуваха пеша.

По това време Дънстън Торн беше осемнайсетгодишен и не беше романтик.

Имаше коса с цвят на кестен, очи с цвят на кестен и лунички с цвят на кестен. Беше среден на ръст и говореше бавно. Имаше чаровна усмивка, която огряваше лицето му отвътре, и мечтаеше, когато се впускаше в мечти на бащиното си пасище, да напусне Стената и целия й непредвидим чар и да отиде в Лондон или в Единбург, или в Дъблин, или в някой друг голям град, където нищо не зависи от това откъде духа вятърът. Работеше във фермата на баща си и не притежаваше нищо освен къщичката в края на имението, която му бяха дали родителите му.

Този април в Стената бяха дошли посетители за панаира и Дънстън им завиждаше. Странноприемницата на г-н Бромиос „Седмата сврака“, която иначе представляваше лабиринт от празни стаи, се беше препълнила още преди седмица и чужденците вече наемаха стаи във фермите и къщите и плащаха за квартирите си със странни монети, с билки, с подправки и дори със скъпоценни камъни.

С приближаването на деня на панаира се възцаряваше атмосфера на все по-голямо очакване. Хората ставаха по-рано, брояха дните, брояха минутите. Пазачите на пролуката бяха нетърпеливи и изнервени. Сред дърветата оттатък поляната бродеха фигури и сенки.

В „Седмата сврака“ Бриджит Комфрей, която почти всички смятаха за най-красивата мома в селото за всички времена, наливаше масло в неприязънта между Томи Форестър, с когото я бяха виждали да излиза миналата година, и един едър мъж с тъмни очи и малка дърдореща маймунка. Мъжът почти не говореше английски, но се усмихваше изразително всеки път, когато Бриджит минеше покрай него.

Редовните посетители на кръчмата в странноприемницата седяха на разумно разстояние от чужденците и си говореха:

— Само веднъж на девет години е.

— Казват, че едно време бил всяка година в средата на лятото.

— Питай господин Бромиос. Той знае.

Г-н Бромиос беше висок и кожата му беше с маслинен цвят; черната му коса беше много къдрава и очите му бяха зелени. Когато момичетата от селото се превръщаха в жени, обръщаха внимание на г-н Бромиос, но той не им връщаше вниманието. Говореше се, че бил дошъл в селото преди доста време като посетител. Но беше останал; и виното му беше толкова добро, че местните нямаха нищо против.

В кръчмата се разгоря шумна свада между Томи Форестър и тъмноокия мъж, чието име се оказа Алум Бей.

— Спрете ги! За Бога! Спрете ги! — крещеше Бриджит. — Отиват отзад да се бият за мен! — И чаровно тръскаше глава така, че светлината от лампите да се отразява в съвършените й златни къдрици.

Никой не понечи на спре мъжете, макар доста местни и чужденци да излязоха отзад да зяпат. Томи Форестър си съблече ризата и вдигна юмруци. Чужденецът се изсмя, изплю се на тревата, хвана дясната ръка на Томи и го просна на земята. Томи се изправи и се нахвърли върху чужденеца. Успя да го халоса по бузата, преди да се озове с лице в калта с изкарай въздух. Алум Бей седеше отгоре му, хилеше се и говореше нещо на арабски.

Ето толкова бързо и лесно свърши схватката.

Алум Бей стана от Томи Форестър, отиде при Бриджит Комфрей, поклони й се ниско и се усмихна с белите си зъби.

Бриджит не му обърна никакво внимание и изтърча при Томи.

— Какво ти направи този, сърце мое? — попита, избърса калта от лицето му с престилката си и продължи да го нарича с най-мили слова.

Алум Бей се върна заедно със зяпачите в кръчмата и когато Томи също се върна, благородно го почерпи с една бутилка „Шабли“ от запасите на г-н Бромиос. И двамата не бяха много сигурни кой е победителят и кой е победеният.