Нийл Геймън - МеждуСвят

Тя измъкна ръката си и ме погледна. Виждах, че не е очарована от перспективата да върви пет-шест пресечки с Тед Ръсел, но също така не иска да се лута из центъра през остатъка от деня.

— Сигурен ли си, че знаеш къде сме, Джоуи? — попита ме тя.

Жената, която обичах, ме молеше за помощ! Почувствах, че мога да намеря пътя до вкъщи, дори да е от тъмната страна на луната.

— Няма проблеми! — казах с цялата увереност на леминг, който мисли, че се отправя на приятен ден край брега. — След мен, хайде! — и поех надолу по улицата.

Роуина се поколеба за миг, после обърна гръб на Тед и тръгна след мен. Той за момент я зяпаше шокиран, после махна с ръка, сякаш да каже „вървете тогава“.

— Сама се загробваш! Ще кажа на Димас да прати спасителни отряди! — извика той на гърбовете ни, после се засмя и отпраши.

Сигурно е приятно сам да си си слушател.

Роуина ме настигна и известно време вървяхме мълчаливо. Пресякохме Аркрайт Парк и тръгнахме на север — поне така мисля — по „Коринт“.

След шест пресечки осъзнах нещо много важно — добре е да знаеш къде си, но още по-добре е да знаеш къде отиваш . Което аз определено не знаех — само след минути се загубих повече от когато и да било. И което бе по-лошо, Роуина го разбра. Личеше си от начина, по който ме гледа.

Започнах да се паникьосвам. Не исках да разочаровам Роуина, но и не исках да ме види как се провалям. Затова казах: „Изчакай малко!“ и затичах напред, преди тя да успее да каже нещо.

Отчаяно се надявах да намеря друга улица или знак, които да разпозная. Завих зад ъгъла и видях една сграда в края на следващата пресечка, която ми изглеждаше позната, затова тръгнах надолу по булевард „Аркрайт“, край парка, за да се уверя.

Дори в най-добрия случай времето в Грийнвил е странно. Това се дължи на близостта до река Гранд ривър, която ни осигурява пивоварната промишленост и туристите, които идват, за да се разхождат по еко пътеките и да видят водопадите. Но тя ни осигурява и мъглите, затискащи града, щом се захлади.

Една от тези мъгли се спусна на ъгъла на „Аркрайт“ и „Коринт“. Аз навлязох право в нея и усетих как мокри лицето ми. Повечето мъгли изтъняват, когато си в тях. Но не и тази. Все едно вървях сред гъст, заслепяващ, сив дим.

Навлязох в нея, без да й обръщам прекалено много внимание — все пак мислех за по-важни неща. След като се озовах насред мъглата, видях блестящи разноцветни светлини. Странно как изглежда един град, когато от него се виждат само светлините.

Завих на следващия ъгъл по „Фолбрук“, излязох от мъглата и спрях. Бях в част на града, която изобщо не познавах. Отсреща на улицата имаше „Макдоналдс“, който никога не бях виждал, с огромна зелена карирана арка над него. Предполагам, че имаше някаква шотландска промоция. Странно! Видях го, но всъщност не го отбелязах. Бях твърде зает с мисли за Роуина, чудех се дали има някакъв начин да обясня случилото се, без тя да ме помисли за пълен идиот. Нямаше такъв начин. Щеше да се наложи да се върна при нея и да призная, че съм се загубил. Чувството беше същото, като да отидеш на профилактичен преглед при зъболекар.

Поне мъглата почти се беше вдигнала, когато се върнах назад и прекосих улицата, останал почти без дъх. Роуина още чакаше, където я бях оставил. Гледаше витрината на магазин за домашни любимци, с гръб към мен. Пресякох улицата на бегом, потупах Роуина по рамото и казах:

— Съжалявам! Май трябваше да послушаме Тед. Не е нещо, което се чува много често, нали?

Тя се обърна.

Когато бях малък — имам предвид съвсем малък, още в Ню Йорк, още преди да се преместим в Грийнвил, дори още преди Джени да се роди — си спомням, че вървях след мама в магазин „Мейсис“. Тя пазаруваше за Коледа и можех да се закълна, че не откъсвах очи от нея. Беше със синьо палто. Следвах я из целия магазин, докато натискът на хората ме уплаши и сграбчих ръката й. Тогава тя погледна към мен…

И това изобщо не беше майка ми! Беше някаква жена, която никога не бях виждал, с подобно синьо палто и със същата прическа. Разплаках се и ме заведоха в един кабинет, където ми дадоха кока-кола, намериха майка ми и всичко свърши щастливо. Но така и не забравих този миг на объркване, в който очакваш един човек, а виждаш съвсем друг.

Точно така се почувствах и сега. Защото пред мен не стоеше Роуина. Приличаше на нея, колкото могат да си приличат сестри, а и дрехите й бяха същите. Дори носеше черна бейзболна шапка, точно като Роуина.

Но Роуина много се гордееше с дългата си руса коса. Неведнъж беше казвала, че иска да я пусне възможно най-дълга и никога да не я реже.