Нийл Геймън - МеждуСвят

Това момиче беше с къса прическа — наистина къса. И дори не приличаше на Роуина, не съвсем. Не и отблизо. Очите на Роуина са сини. Това момиче беше с кафяви очи. Тя беше просто момиче с кафяво палто и черна бейзболна шапка, което гледаше кученцата на витрината на магазин за домашни животни. Съвсем се обърках и отстъпих назад.

— Извинете! — казах. — Помислих ви за друг човек.

Тя ме гледаше така, сякаш бях изпълзял от канала с хокейна маска и електрически трион в ръка. Не продума и дума.

— Наистина съжалявам! — казах аз. — Грешката е моя!

Тя кимна безмълвно и се отдалечи по тротоара до първата пресечка, като непрекъснато се обръщаше назад. После побягна, сякаш я преследваха всички хрътки от ада.

Исках да се извиня, задето я уплаших, но си имах други проблеми.

Бях се изгубил в центъра на Грийнвил.

Бях разделен от другите двама членове на моя отбор.

Бях предал всичките си дребни монети.

Бях скъсан по обществени науки.

Оставаше ми само едно, затова го направих.

Събух си обувката.

Под вътрешната подметка имах сгъната петдоларова банкнота. Мама ме кара да я държа там за спешни случаи. Извадих парите, обух си обувката, развалих банкнотата на дребни и се качих на автобуса за вкъщи, репетирайки всички неща, които щях да кажа на господин Димас, на Роуина, дори на Тед, чудейки се дали ще извадя късмет през следващите дванайсет часа да хвана толкова заразна болест, че да не ме пуснат на училище до края на срока…

Знаех, че бедите няма да свършат, като се прибера. Но поне вече нямаше да съм изгубен.

Оказа се, че дори не знам какво значи тази дума.

Седях в автобуса зашеметен. Няколко пресечки след като се качих, престанах да гледам през прозореца и се загледах в гърба на седалката пред мен, защото улиците не изглеждаха както трябва. Не можех да посоча нищо конкретно, което ме притеснява, но всичко изглеждаше малко… не на място. Като зелената карирана арка на Макдоналдс. Поне да бях разбрал каква е промоцията им.

И колите… Татко казва, че когато бил малък с приятелите му лесно различавали форд и шевролет от буик. Сега всички коли изглеждаха еднакви, независимо от производителя. Но сякаш някой бе решил, че трябва да са боядисани в ярки цветове — оранжево, тревисто зелено и веселяшко жълто. Не видях нито една черна или сребриста кола през целия път.

Подмина ни полицейска кола с пуснати сирени и включени светлини — жълти и зелени, не червени и сини.

След всичко това приковах поглед в сивата напукана кожа пред мен. На половината път по моята улица ме обсеби идеята, че къщата ми няма да е на мястото си, че там ще има само празен парцел или — а това бе дори още по-притеснително — ще има различна къща. Или че ако в нея има хора, те няма да са моите родители, сестра ми и малкият ми брат, а ще са непознати. Моето място вече няма да е там.

Слязох от автобуса и взех на бегом трите преки до вкъщи. Къщата изглеждаше същата отвън — същия цвят, същите лехи с цветя и саксии по прозорците, същите тръбни камбанки, закачени на предната веранда. За малко да се разплача от облекчение. Реалността може и да се разпада край мен, но домът ми все още бе спокоен пристан.

Бутнах входната врата и влязох.

Миришеше като моята къща, не като нечия друга. Най-накрая можех да си отдъхна.

Освен това и изглеждаше същата — но изведнъж, както стоях в коридора, започнах да забелязвам разни неща. Малки неща, едва доловими. Такива, които ще решиш, че ти се привиждат. Помислих си, че може би килимът в коридора е с по-различна шарка, но кой, да му се не види, помни каква е шарката на килима? На стената в хола, където някога висеше моя снимка от детската градина, сега имаше снимка на момиче на моята възраст. Тя приличаше на мен, но все пак родителите ми бяха споменали, че ще снимат Джени…

И тогава прозрях. Беше като онзи път миналата година, когато се спуснах по водопада, бурето се удари в скалите и се разби и изведнъж светът се оказа твърде ярък и с главата надолу и ме заболя …

Имаше разлика, която не се виждаше от входа. Пристройката, която бяхме направили през пролетта — новата стая за Кевин, малкия ми брат — я нямаше.

Погледнах нагоре към стълбите. Ако застанех на пръсти, извил врат почти болезнено, виждах къде започва новият коридор. Опитах се да го сторя. Дори изкачих няколко стъпала, за да виждам по-добре.

Няма смисъл. Разширението все така го нямаше .

„Ако това е шега, помислих си аз, е измислена от някой милионер с много извратено чувство за хумор.“