Нийл Олсън: Иконата

От високия хълм Аделфос, над приведените от вятъра кедри, които обграждаха пещерите, той виждаше планината Пинд, надвиснала като сив облак на изток, гледаше кафявите ридове, които стигаха до Кониза и албанската граница, дори му се струваше, че съзира отражението на слънцето върху водите на Йонийско море на запад. В подножието се простираха стръмни зелени долини и сгушени сред скалите селца, чиито високи черковни камбанарии привличаха погледа. Капитан Елиас често бе идвал на този хълм като дете, когато мечтаеше да живее зад планините на юг — в Атина или отвъд морето, в Америка, където беше заминал чичо му. Можеше да стане войник, лекар, пътуващ музикант или шпионин — това нямаше особено значение, но всяка мечта включваше бягство. Никога не си беше представял, че ще се върне сред тези хълмове, преследван в собствената си страна.

Беше след полунощ, когато отец Михалис пристигна в Пещерата на Константин. Макар посещенията му при партизаните напоследък да бяха редки, знаеше къде да ги намери. Елиас, който вече рядко спеше, покани с жест младия свещеник в осветения от фенера кръг във вътрешността. Капитанът беше предупредил Михалис преди седмици, че германците го наблюдават неотлъчно, и всички разбираха, че причината за посещението му трябва да е много важна.

— Благослови ни, отче.

Мръсни ръце леко подръпваха развяващото се черно расо, докато свещеникът преминаваше покрай партизаните, опрощавайки онова, което бяха причинили и щяха да продължат да причиняват на германците и на своите сънародници в следващите дни. Като деца са, помисли си Елиас, докато ги наблюдаваше. Груби и жестоки, докато не се появеше суровият свещеник, пред когото ставаха смирени и се разкайваха. Сега те не виждаха младия духовник, а самия Бог; за някои от тях това беше първото докосване до Всемогъщия от месеци, а мракът в пещерата само подсилваше тази илюзия. Прошепнатите благословии отекваха в каменния свод, но думите не стигаха до Елиас, за което беше благодарен. Самият той не беше изненадан да види свещеника.

— Добре дошъл, отче — поздрави капитанът, когато продълговатото красиво лице на Михалис се появи от сенките. — За проповед ли си дошъл или за питие?

— Не ставай глупав. Нося новини.

Елиас отново забеляза колко се беше състарило лицето на свещеника за трите години труден живот. Всъщност у Михалис винаги беше имало нещо старо, което нямаше нищо общо с действителната му възраст — някакъв древен дух, който понякога проблясваше в тъмните му очи. Елиас го беше виждал, когато и двамата бяха деца. Свещеникът все още притежаваше младежка пламенност и убеденост в мисията си. Макар да бе присъствал на многобройни зверства и да беше ги опрощавал, той никога не губеше надежда. А това изисква духовна сила, помисли си капитанът — сила, каквато самият той не притежаваше. И все пак свещеникът никога не беше извършвал насилие, никога не беше отнемал живота на друг човек със собствените си ръце. Навярно в това беше цялата разлика. Ако не си убивал, дори да си свещеник, как би могъл да разбереш?

— Кажи ми какви са новините — след дълго мълчание каза Елиас.

— Утре германците ще изгорят селото.

Някъде в сенките Спиро изруга, но другите мълчаха.

Не за пръв път капитанът се замисли какво да направи. Беше важно да си даде вид, че приема заплахата сериозно, но трябваше да бъде и благоразумен, за да накара Михалис да каже повече. И най-вече да го задържи тук.

— Кой ти каза?

— Какво значение има? Какво ще правим?

— Има голямо значение. Някои имена ще ме убедят, че е истина, а други — че не е.

— Четири камиона, пълни с войници, пристигнаха преди няколко часа. Сигурно сте ги видели.

— Видяхме ги.

— Четиридесет-петдесет души. Дошли са с някаква цел.

— Може би, за да търсят нас — предположи някой.

— Не — отвърна Елиас. — Твърде малко са за това. Вече никой не влиза сред тези хълмове с по-малко от батальон.

— След като взривихме склада за горива — добави Спиро.

— Гордеете ли се с това? — попита свещеникът. — На другия ден застреляха четиридесет и трима души на площад „Прасинохорион“ заради саботажа.

— Знам — каза капитанът.

— Четиридесет гърци за един германец. Мислите ли, че това е добро съотношение?

— Един германец и един склад с гориво. Важното беше горивото; не бих убил никого, ако можех да го избегна. Но ще стане и по-лошо. В Пелопонес нападат въоръжени конвои посред бял ден и избиват десетки германци.