Нийл Олсън - Иконата

— Изглежда вече са започнали — каза Коста. — И то с вашата църква, отче.

— Млъкни, магаре такова — скастри го Спиро.

Елиас стисна рамото на Михалис, когато свещеникът понечи да затича надолу по склона.

— Няма смисъл. Докато стигнеш там, всичко ще бъде в пламъци.

— Иконата на Света Богородица — прошепна Михалис и неколцина от мъжете се прекръстиха в мрака. До този момент повечето не бяха осъзнали, че покровителката им е все още в църквата, скрита зад една фалшива стена.

Елиас си представи отражението на свещите върху варака, съзря тъжните черни очи, които пламтяха върху дървото, докато носеха иконата към него; видя църквата, изпълнена със силни, груби мъже, коленичили в благоговейно мълчание. Дори Змията бе хипнотизиран от красотата й. Любовта към тази икона можеше да разруши всичките му планове.

— Къде е тя? — попита Лефтерис. — Някой ще я извади ли?

— Не, никой не знае къде е.

— Какво ще правим?

— Ще я оставим — отсече капитанът, но всички вече говореха едновременно.

Пожарът не беше част от плана, но той щеше да скрие изчезването на иконата, ако Принца беше успял да я измъкне.

— Чуйте ме — намеси се Михалис. — Ако не можем да угасим пожара, нека поне да спасим иконата на Света Богородица. Пусни ме.

— Всички ще отидем — обади се Спиро.

— Не — нареди Елиас, но усети, че мъжете са разочаровани от съпротивата му.

Те рядко не се подчиняваха на заповедите му и никога не му противоречаха открито, но този път той се опълчваше срещу по-висша сила и рискуваше да изгуби. Пък и нещо се беше объркало и трябваше да провери какво може да бъде спасено. Хвана свещеника за раменете и го обърна към Лефтерис.

— Дръж го здраво. Коста, Спиро, елате с мен.

— Но как ще открием без него иконата?

— Аз знам къде е.

Възраженията на свещеника ги следваха за кратко време по стръмния склон, после настъпи тишина. Дърветата изскачаха и изчезваха в мрака; появи се ниска каменна стена, която прескочиха. От пещерата до църквата нямаше утъпкана пътека, но всеки от тях можеше да намери пътя с лекота и в безлунна нощ. Елиас чуваше зад себе си тежките стъпки на стария Спиро, но бе невъзможно да долови и звук откъм Коста, макар момчето да вървеше само на няколко метра встрани. Говореше се, че Елиас не искал да го обучава, но това не беше вярно. Малцина мъже можеха да се научат да се движат безшумно, да предават сложно закодирани съобщения, да убиват без колебание. За Елиас беше странно да преподава тези умения толкова скоро след като сам ги бе овладял, но Коста се бе оказал способен ученик. Прокудените винаги бяха най-добри в тези неща.

Стаматис Маврудас беше най-големият търговец в Катарини — черноборсаджия, подозиран в сътрудничество с германците — и макар да търпяха сина му Коста заради добродушния му характер, никой не му се доверяваше. За Елиас това нямаше значение: революционната дейност беше пълна с компромиси. А и момчето бързо се бе привързало към капитана, особено след като баща му се беше отказал от него. Каква глупост — да отиде при партизаните, когато от тази война можеха да бъдат спечелени толкова пари! Сега двамата бяха неразделни. Елиас се чудеше каква цена плаща за това младежът. Откъснат от семейството си, без истински приятели, Коста бе приел равнодушно смъртта на някои от другарите си и изглеждаше прекалено нетърпелив да убива, когато се наложеше. Но на него можеше да се разчита напълно, беше способен да изпълни и най-сложните задачи бързо и изобретателно. Елиас би искал да има десет пъти повече хора като него.

Скоро изкачиха хълма под църквата и запълзяха на ръце и колене, докато стигнаха северната стена на предния двор. Старата каменна постройка беше осветена отвътре — диви, подскачащи пламъци танцуваха зад опушените стъклописи на прозорците. Чуваше се пращене на горящо дърво, хладният въздух миришеше на дим. В другия край на двора се мотаеха десетина германски войници, очевидно пристигнали броени минути преди партизаните, без да подозират за присъствието им. Един офицер излизаше заднешком от входа на църквата, откъдето бълваше черен дим. Вероятно Мюлер от СС, помисли си Елиас, но в мъждивата трепкаща светлина бе трудно да го разпознае със сигурност. В ръцете му нямаше нищо — никакво съкровище, изнесено отвътре. Нима бе закъснял?

Капитанът изруга тихичко. Планът се проваляше. Още от самото начало му беше ясно, че е напълно отчаян; проклинаше Змията, че го бе убедил да участва.

— Спиро, иди и виж дали входът към криптата е чист.