Нийл Олсън - Иконата

Синьото небе, което дни наред го потискаше, бе изчезнало, заместено от плътни оловносиви облаци и шума от дъжд на двора. Все още различаваше високата кафява сграда — задната част на стар хотел — но мокрите листа и клони на големия чинар вече бяха недостъпни за отслабналото му зрение. Сестрата постоянно го уверяваше, че дървото все още е там и той й вярваше. В крайна сметка то бе стояло там повече от четиридесет години, дълго преди той да се премести в тези мрачни стаи. Щеше да си остане там и след смъртта му. Това беше успокояващо.

Вече изпитваше благодарност за простичките неща, които можеха да бъдат открити в този безразсъден град. Не му беше нужно те да съществуват вечно. Трябваха му още няколко години, може би дори по-малко. „По-добре не мисли много за това“, казваше внучката му. Абсурдно. Можеше да мисли само за това; то беше единственото, за което имаше смисъл да мисли. Съпругата и синът му си бяха отишли преди него. Не говореше с никого, освен със сестрата и момичето, когато то имаше време да го посети, когато не беше в Лондон или Калифорния, за да харчи парите му. Представяше си как внучката му оглежда стените в някоя скъпа галерия в Санта Моника, как влиза решително в задната стая и взема бързи решения, за които може и да съжалява. Увиват й картина на Хокни 3 3 Дейвид Хокни (р. 1937) — британски художник, дизайнер, фотограф. — Б.пр. , Тибо 4 4 Уейн Тибо (р. 1920) — американски художник, представител на попарта, известен с картините си, изобразяващи храна. — Б.пр. или някой нов, още по-некадърен художник, когото току-що е открила. Отвратително. Защо беше наследила само интереса, но не и вкуса му към изкуството? Вече би трябвало да е запълнила стените на всичките си апартаменти. Дали не беше ги окачила и около него, предизвиквайки засилващата се слепота на дядо си? Не, не го мразеше чак толкова, но все пак щеше да попита сестрата. Разбира се, не би могъл да разбере дали тя му казва истината. В крайна сметка сестрата крадеше от книгите му. Но какво пък, нека ги задържи.

Книгите му бяха утеха още от дете. Те бяха по-стара и по-силна любов от картините, които се бяха превърнали в тъжна мания, в ярък пламък, изпепелил няколко десетилетия в средата на живота му. Книгите никога не го бяха разочаровали. Не се стремеше да закупи първите издания, макар че имаше доста. Не се опитваше да ги запази чисти, не се отнасяше с тях като с произведения на изкуството. Те бяха за четене, по възможност многократно. Повечето от книгите му бяха често използвани и изглеждаха благородно износени. Той имаше нужда от онова, което се съдържаше в тях. Но не от знание или мъдрост — всеки глупак търсеше мъдрост в книгите. Мили боже, каква идиотщина! Не, само историите, които разкриваха връзките в привидния хаос на живота, приковаваха вниманието му. Лъжи, наричаше баща му романите, които бе чел като дете. Да, но какви красиви лъжи, колко полезни в този свят на сурови и неразкрасени истини. Дори биографиите, мемоарите, есетата на Босуел, Августин, Монтен — на всички онези лъжци. Но какво значение имаше? Те бяха стигнали до много истини.

Дали преди години се беше прехвърлил към картините със същите очаквания и нужди? Вече не си спомняше, но му се струваше вероятно. Ценностите, определени от хора като баща му — глутница богаташи, които крадяха и трупаха богатства — бяха замъглили ума му. Беше станал много добър в играта на придобивки, беше спрял да се чуди защо изобщо го прави. Разказваше с гордост из клубовете в Цюрих или тук, в Ню Йорк, множество истории как е купил картина от един или я е измъкнал под носа на друг; понякога измамените му съперници седяха на същата маса и се смееха с него. Дилетант банкер, който можеше да надхитри и най-ловките търговци. Но историите бяха винаги за сделките, а не за самите картини.

Всъщност не беше съвсем така. Звучеше твърде елементарно. Разговорите в клуба не влияеха върху личните му импулси; двете неща нямаха нищо общо. Разбира се, че харесваше произведенията на изкуството, които колекционираше. Нямаше друго обяснение за изборите, които беше правил. Любов, а не алчност беше мотивирала решенията, които измъчваха съвестта му. Това беше единственото логично обяснение. Това бе единствената му надежда за прошка — че беше действал от любов.

Натисна познатия бутон върху облегалката на креслото и чу звука на звънеца в апартамента на сестрата отдолу. Можеше поне да го уведоми кои книги взема, но това щеше да бъде признание. Как да й покаже, че няма нищо против? Дори би могъл да й каже кои заглавия най-много биха прилегнали на ограничения й ум. Стига да ги чете или да ги дава на приятели. Ами ако ги продаваше? Това щеше да бъде ужасно. В такъв случай трябваше да я спре.