Нийл Геймън - Американски богове

Дрехите, които извади, бяха неговите. Бяха стари, но още вършеха работа. Шадоу обърна обувките, които държеше. Прокара ръка по плата на ризата, по вълната на пуловера, взря се в тях така, сякаш ги гледаше през милион години.

Облече дрехите една по една.

Бръкна в джобовете и озадачен, извади нещо, което заприлича на Истър на сиво-бяло камъче.

Шадоу каза:

— Няма монети.

Беше първото, което изричаше от няколко часа.

— Няма монети ли? — повтори Истър като ехо.

Той поклати глава.

— С тях си намирах какво да правя с ръцете си.

Наведе се да си завърже обувките.

След като се облече, изглеждаше по-нормален. Но умислен. Истър се запита колко ли далеч е стигнал, какво му е струвало да се завърне. Не беше първият, завърнал се благодарение на нея, и тя знаеше, че доста скоро погледът през милион години ще помръкне и спомените и сънищата, които той е донесъл от дървото, ще бъдат заличени и изместени от света на вещите, които можем да докоснем. Винаги ставаше така.

Истър тръгна пред Шадоу към края на ливадата. Птицата я чакаше сред дърветата.

— Не можем да се качим и двамата — каза му Истър. — Аз ще се прибера сама.

Шадоу кимна. Сякаш се опитваше да си спомни нещо. После отвори уста и нададе радостен вик за добре дошъл.

Птицата гръмовержец отвори жестока човка и на свой ред го поздрави с писък за добре дошъл.

Най-малкото на вид приличаше на кондор. Перата й бяха черни с морав гланц отгоре, шията й беше обточена с бяло. Човката й беше черна и жестока: човка на хищник, създадена да разкъсва. Докато почиваше на земята с прибрани криле, беше с размерите на черна мечка, а главата й бе на едно равнище с главата на Шадоу.

Хор каза гордо:

— Доведох я. Живеят по планините.

Шадоу кимна.

— Веднъж сънувах птици гръмовержци — рече той. — Най-ужасният сън, който съм сънувал.

Птицата гръмовержец отвори човка и издаде учудващо нежен звук: грааа?

— И ти ли си чула съня ми? — попита Шадоу.

Протегна ръка и помилва нежно птицата по главата. Тя се отърка о него като обичливо пони. Шадоу я почеса от врата до върха на главата. После се обърна към Истър.

— С нея ли дойде?

— Да — потвърди тя. — Можеш да се върнеш с птицата, ако ти позволи.

— Как да я яхна?

— Лесно е — отговори Истър. — Стига да не паднеш. Все едно яздиш светкавица.

— Там ще те видя ли?

Тя поклати глава.

— Аз бях дотук, скъпи — каза му. — Върви да направиш каквото трябва да направиш. Аз съм уморена. Успех.

Шадоу кимна.

— Уиски Джак. Видях го. След като умрях. Той дойде и ме намери. Пихме бира.

— А, не се и съмнявам — каза Истър.

— Ще те видя ли някога отново?

Истър го погледна с очи, зелени като зрееща царевица. Не каза нищо. После поклати рязко глава и въздъхна:

— Съмнявам се.

Шадоу се покатери тромаво върху гърба на птицата гръмовержец. Чувстваше се като мишка върху гърба на ястреб. В устата му имаше озонов вкус, метален и син. Нещо изпука. Птицата гръмовержец разпери криле и запляска силно с тях.

Докато земята се отдалечаваше, Шадоу се вкопчи здраво, а сърцето му затупка в гърдите като нещо диво.

Наистина беше като да яздиш светкавица.

Лора взе пръчката от задната седалка на колата. Остави господин Таун на предната, слезе и тръгна през дъжда към Каменния град. Касата не работеше. Вратата на магазина за сувенири не беше заключена, Лора влезе, мина покрай буците захар и изложените къщички за птици с надпис ВИЖТЕ КАМЕННИЯ ГРАД и се озова в Осмото чудо на света.

Никой не я спря, въпреки че мина в дъжда покрай доста мъже и жени на пътеката. Мнозина изглеждаха някак изкуствени, някои бяха полупрозрачни. Тя мина по люлеещия се въжен мост. Мина и покрай клетката на елените и се промуши през отвора на Дебелия, където пътеката се провираше между две скали.

Накрая прескочи веригата с табела, на която пишеше, че тази част от атракцията била затворена, и се озова в пещера, където завари мъж, седнал на пластмасов стол пред диорама с пияни джуджета. Мъжът четеше на електрическо фенерче „Вашингтон Поуст“. Щом видя Лора, той сгъна вестника и го остави под стола. Изправи се — висок мъж с късо подстригана оранжева коса, облечен в скъп шлифер, — и й кимна едва доловимо.

— Досещам се, че господин Таун е мъртъв — каза той. — Добре дошла, копиеноске.

— Благодаря. Моите съболезнования за Мак — отвърна Лора. — Приятели ли бяхте?

— Никакви приятели не сме били. Ако е искал да си запази работата, е трябвало да се опази жив. Но вие ми носите пръчката. — Той я огледа от глава до пети с очи, които блещукаха като оранжевата жарава на гаснещ огън. — Опасявам се, че имате късмета да се озовете при мен. Тук, на върха на тази планина, ме наричат господин Уърлд.