Нийл Геймън - Американски богове

— Знаеш прекалено много, моето момче — заяви познатият тътнещ глас на Уензди.

— Значи не са те убили.

— Убиха ме — потвърди от мрака Уензди. — Ако не ме бяха убили, нищо нямаше да се получи. — Гласът му беше слаб, не тих, и в него имаше нещо, което напомни на Шадоу стар радиоприемник, който не е настроен добре на далечна станция. — Ако не бях умрял истински, никога нямаше да ги докараме тук — обясни Уензди. — Кали, мориганите и тъпите албанци, както и… е, видя ги всичките. Именно смъртта ми ги обедини. Аз бях жертвеният агнец.

— Не — възрази Шадоу. — Ти беше козелът, отвел другите на заколение.

Привидението в здрача се завъртя и се премести.

— Нищо подобно. Това би означавало да предам старите богове заради новите. А ние не правехме това.

— Да, не го правехме — прошепна Локи.

— Виждам — съгласи се Шадоу. — Вие двамата не сте предали никоя от страните. Вие сте предали и двете страни.

— Вероятно сме направили точно това — каза Уензди. Явно беше доволен от себе си.

— Искал си касапница. Имал си нужда от кърваво жертвоприношение. От жертвоприношение на богове.

Вятърът се усили, ревът, който долиташе през входа на пещерата, се превърна в писък, сякаш нещо неизмеримо голямо се мяташе от болка.

— И защо не? Хванат съм като в капан по тия проклети земи вече близо хиляда и двеста години. Кръвта ми е слаба. Гладен съм.

— А вие двамата се храните със смърт — каза Шадоу.

Струваше му се, че сега вече вижда Уензди. Той бе сянка, изтъкана от мрак, станала по-истинска едва когато Шадоу извърна очи и го погледна с периферното си зрение.

— Храня се със смърт, която е посветена на мен — отговори Уензди.

— Например с моята смърт на дървото — рече Шадоу.

— Това е друго — възрази Уензди.

— И ти ли се храниш със смърт? — попита Шадоу, след като погледна Локи.

Той поклати уморено глава.

— Не, разбира се, че не — каза Шадоу. — Ти се храниш с хаос.

При тези думи Локи се усмихна, мимолетна, белязана от болката усмивка, а в очите му заиграха оранжеви пламъчета: заблещукаха под бледата му кожа като подпалена дантела.

— Без теб нямаше да се справим — натърти Уензди в периферното зрение на Шадоу. — Бил съм с толкова много жени…

— Трябвал ти е син — каза Шадоу. Призрачният глас на Уензди прокънтя.

— Трябваше ми ти , моето момче. Да. Мое момче. Знаех, че си бил заченат, но майка ти замина в чужбина. Мина доста време, докато те открием. А когато те открихме, ти беше в затвора. Трябваше да разберем какво представляваш. Кои бутони да натиснем, за да те задействаме. Кой всъщност си. — За миг изглеждаше много доволен от себе си. — И имаше жена, при която да се върнеш. Тук не ни провървя, но не беше непреодолимо.

— Тя не ти трябваше — прошепна Локи. — Щеше да ти е по-добре без нея.

— Ако можеше да бъде другояче — добави Уензди и този път Шадоу разбра какво има предвид.

— И ако тя бе… благоволила… да остане мъртва — простена Локи. — Уд и Стоун бяха свестни мъже. Ти щеше да имаш възможност… щяха да те оставят да избягаш… докато влакът прекосява Северна и Южна Дакота…

— Къде е жена ми? — попита Шадоу.

Локи вдигна бледата си ръка и показа дъното на пещерата.

— Тръгна натам.

После най-неочаквано клюмна напред и тялото му се свлече на каменния под.

Шадоу видя онова, което одеялото бе скрило от него: локва кръв, дупката в гърба на Локи, кафеникавожълтия шлифер, почернял от кръвта.

— Какво се е случило? — попита той. Локи не каза нищо.

Шадоу си помисли, че той всъщност никога вече няма да каже нищо.

— Случи му се твоята жена, момчето ми — отговори далечният глас на Уензди. Сега се виждаше все по-трудно, сякаш се сливаше с пространството. — Но битката ще върне Локи. Както ще върне и мен завинаги. Аз съм привидение, той е труп, въпреки това ние победихме. Играта беше нагласена.

— Нагласените игри са най-лесни за печелене — спомни си Шадоу.

Отговор не последва. В здрача не помръдваше нищо.

Шадоу каза:

— Довиждане. — После каза: — Татко.

Но в пещерата вече нямаше и следа от никой друг. От никой.

Шадоу се върна на Площадката с флаговете на седемте щата, ала не видя никого, не чу нищо освен плющенето на знамената на бурния вятър. На Закрепената скала от хиляда тона нямаше воини с мечове, на Въжения мост нямаше защитници. Шадоу беше сам.

Нямаше нищо за гледане. Мястото бе обезлюдено. Бе пусто бойно поле.

Не. Не точно обезлюдено.

Това беше Каменният град. Хилядолетия наред хората тук са благоговеели и са се молели на боговете; днес милионите туристи, които минаваха през градините и по люшкащия се въжен мост, оказваха същото въздействие, както водата, която върти милион молитвени колела. Тук действителността беше слаба. Шадоу знаеше къде точно би трябвало да се води битката.