Нийл Геймън - Американски богове

Когато се приближи достатъчно, паякът каза с гласа на господин Нанси:

— Добре се справи. Горд съм с теб, момчето ми.

— Благодаря — рече Шадоу.

— Трябва да те върнем. Ако стоиш прекалено дълго тук, ще ти навреди.

И отпусна паешки крак с кафяви косъмчета върху рамото му…

… вече на Площадката с флаговете на седемте щата господин Нанси се изкашля. Дясната му ръка беше отпусната върху рамото на Шадоу. Дъждът беше спрял. Господин Нанси държеше лявата си ръка близо до ребрата, сякаш го боляха. Шадоу го попита дали е добре.

— От стара коза яре съм — обясни господин Нанси. — Не се давам лесно.

Не говореше като щастлив човек. Говореше като старец, който изпитва болка.

Десетки от тях стояха или седяха на земята и по пейките. Някои, изглежда, бяха тежко ранени.

Шадоу чу тътен в небето — приближаваше се откъм юг — и погледна господин Нанси.

— Хеликоптери?

Господин Нанси кимна.

— Не се притеснявай. Вече няма страшно. Само ще поразчистят и ще си тръгнат.

— Ясно.

Шадоу си даде сметка, че иска да види с очите си част от онова, което трябваше да се разчиства. Взе електрическо фенерче от един беловлас мъж, който приличаше на водещ на новините в пенсия, и тръгна да търси.

Намери Лора просната на пода в една пещера, до диорама на джуджета миньори, сякаш дошли направо от Снежанка. Подът под Лора лепнеше от кръв. Тя лежеше на една страна, както вероятно Локи я беше оставил, след като бе изтеглил копието и от двамата.

Лора се държеше с едната ръка за гърдите. Изглеждаше ужасно уязвима. Изглеждаше мъртва, но Шадоу вече почти бе свикнал.

Той приклека до нея, докосна я с ръка по бузата и я повика. Очите й се отвориха, тя вдигна глава и я обърна, докато не го видя.

— Здравей, Пале — каза Лора.

Гласът й беше хриплив.

— Здрасти, Лора. Какво се е случило тук?

— Нищо — отвърна тя. — Някои неща. Победиха ли?

— Спрях битката, която се опитваха да започнат.

— Умното ми Пале — промълви Лора. — Онзи мъж, господин Уърлд, каза, че щял да ти забие кол в окото. Никак не ми беше симпатичен.

— Той е мъртъв. Ти, скъпа, го уби.

Лора кимна и каза:

— Това е добре.

Очите й се затвориха. Ръката на Шадоу намери студената й ръка и я стисна. След малко Лора отново отвори очи.

— Разбра ли все пак как да ме възкресиш? — попита тя.

— Струва ми се, че да — отговори Шадоу. — При всички положения знам един начин.

— Това е добре — каза Лора и стисна ръката му със студените си пръсти. После рече: — А обратното? То какво?

— Обратното ли?

— Да — прошепна тя. — Мисля, че би трябвало да съм си го заслужила.

— Не искам да го правя.

Лора не каза нищо. Просто зачака. Шадоу рече:

— Добре.

После дръпна ръка от нейната и я сложи на врата й. Тя каза:

— Моят съпруг!

Изрече го гордо.

— Обичам те, слънчице — каза Шадоу.

— Обичам те, Пале — пророни Лора.

Той хвана златната монета, увиснала на врата й. Дръпна силно верижката и тя се скъса лесно. После стисна с палец и показалец монетата, духна върху нея и отвори широко длан.

Монетата я нямаше.

Очите на Лора още бяха отворени, но не се помръдваха.

Тогава Шадоу се наведе и я целуна нежно по студената буза, Лора обаче не откликна. Той и не очакваше. После се изправи и излезе от пещерата, за да се взре в нощта.

Бурите бяха отминали. Въздухът пак изглеждаше свеж, чист и нов.

Шадоу не се и съмняваше, че утрешният ден ще е страшно хубав.

Двамата бяха в микробуса „Фолксваген“ и пътуваха по магистрала Ей седемдесет и пет към Флорида. Бяха поели по изгрев слънце, шофираше Шадоу, а господин Нанси седеше до него и с измъчено изражение предлагаше от време на време да се сменят. Шадоу винаги отказваше.

— Щастлив ли си? — попита внезапно господин Нанси.

Наблюдаваше Шадоу от часове. Всеки път, когато Шадоу се извръщаше надясно, господин Нанси го гледаше с пръстенокафяви очи.