Хедър Греъм - Ондин

Раул погледна към дърветата и Ондин изпита чувството, че блестящите му тъмни очи пронизват нейните. Той изкрещя нещо и се втурна право към нея.

От гърлото й се изтръгна задавено ридание, тя се втурна като луда в гъстия храсталак, разбута голите клони, без да знае къде отива. Само да се махне оттук…

— Ондин!

Преди колко време беше чула този вик! Тогава тичаше, колкото я държаха краката, но братовчед й я настигна и тя успя да се изтръгне от ръцете му само като скочи в топлите води на горската рекичка. Защото Раул не можеше да плува…

През тази гора също течеше поток — на изток, към Темза. Сега, през зимата, тя щеше да замръзне в ледената вода. Но това беше единствената й надежда.

Уоруик се втурна към Уилям Довьо с меч, от който още капеше кръв. Възрастният мъж сърдито изтриваше калта от дрехата си и с дрезгав глас проклинаше Ондин, Хардгрейв и собствения си син.

Изведнъж чу тихи стъпки в снега и вдигна глава. Собственият му ковач вървеше към него с вдигнат меч. Твърде смаян, за да мисли ясно, Уилям се отдръпна инстинктивно назад твърде късно. В следващия миг той лежеше отново на земята, окървавеното острие на меча бе опряно в гърлото му.

— Къде е тя?

Мечът ей сега щеше да го прониже! Обзет от смъртен страх, Уилям се опита да преглътне и с трепереща ръка посочи към гората.

— Там! — произнесе задавено той. — Избяга. А Раул…

Уоруик не го слушаше. Той полетя към гората и Уилям Довьо въздъхна облекчено. Разтърка ожуленото си гърло и понечи да стане, за да последва Чатъм.

— Стой! — Тежка ръка се отпусна на рамото му.

Мъжът се обърна и се усмихна измъчено. Този зимен ден беше пълен с духове. Само преди малко мъртвецът се беше събудил за нов живот, а сега пред него стоеше двойникът му, малко по-нисък и по-строен. И очите му не бяха златнокафяви като на тигър, а смарагдовозелени. А зад него вървеше още един дух.

— Какво става тук? — попита зеленоокото чудовище. Уилям погледна покрай него и видя, че в двора влиза още една карета. Слязоха двама мъже и една дама, всички облечени изискано, и погледнаха към тях. На лицето му светна усмивка, той вдигна ръка и им махна.

Зеленоокият демон го сграбчи нетърпеливо за раменете и го разтърси.

— Къде са лорд Хардгрейв и Ондин? Къде е лорд Чатъм!

— В гората! — отговори Уилям и с усмивка посочи заснежената поляна. — Искате ли да отидем всички?

— Хардгрейв…

— Вероятно е мъртъв. — Уилям въздъхна и сведе глава. — Знаех си аз, че трябваше да я убия още с идването й тук! Но синът ми Раул искаше непременно да я има… — Той избухна в истеричен смях. — Сега и той ще умре!

Джъстин и Клинтън размениха стъписани погледи. После решиха да оставят Довьо на мира и се втурнаха към гората.

Потокът беше бърз и дълбок. По водата святкаха мънички сребърни кристалчета. Плискащите се вълни отразяваха слънчевата светлина.

— Най-после си моя, Ондин! Сега ще си платиш за всичко, което ми стори.

Раул я сграбчи за рамото и от гърлото й се изтръгна ужасен вик. Снегът беше заглушил стъпките му и той бе успял да се промъкне незабелязано.

Той я обърна към себе си, главата й политна назад.

— Проклета курва, защо непрекъснато ме отблъскваше? Щях да те спася. Сега обаче е късно…

Побеснял от гняв, той я блъсна в снега.

— Ти си луд, Раул! Никога, дори с цената на живота си, няма да лежа в прегръдката ти. Ти уби баща ми… — Хълцания задушиха думите й. — После застреля коварно мъжа ми! И след хиляда години няма да понеса близостта ти! Колко е сладка мисълта за смъртта, сравнена с отвращението от окървавените ти ръце!

Лицето му се разкриви от гняв, той вдигна ръка да я удари, но Ондин го изпревари. Хвърли се надолу по склона и се затъркаля към водата.

— Не! — изпищя тя, когато Раул се втурна след нея. Без да мисли какво прави, тя се хвърли в ледените води.

Тежкото кожено палто я повлече към дъното, студът скова крайниците й. Все пак тя успя да изплува на повърхността и пое въздух. Течението я повлече и тя се изпълни с надежда, че ще успее да излезе на брега.

— Чакай!

Този вик, странно познат, дойде някъде много отдалеч. Гласът на Уоруик? Тя изплака и потъна отново. Сигурно я дебнеха сенките на смъртта. Дали Уоруик щеше да я чака на брега?

— Ондин! Опитай се да се захванеш за нещо! Аз ще ти помогна!

Ондин се засмя и заплува надолу по потока. Смъртта не беше страшна, тя щеше да я заведе при Уоруик…

Две силни ръце я сграбчиха и я понесоха срещу течението. Тя вдигна глава, разпозна небръснатите, омазани със сажди бузи и окървавеното слепоочие.