Хедър Греъм - Ондин

— Господи, той е жив! — прошепна обнадеждено старецът и посегна към стомната с вода. Откъсна парче от ризата си, навлажни го и коленичи до неподвижната фигура. — Моля ви, сър, съвземете се! — помоли горещо той и внимателно изтри кръвта. Зарадва се още повече, като видя, че куршумът само е ожулил кожата и раната съвсем не е опасна.

— Велики Боже, нека се събуди, преди да е станало много късно!

Цветът се върна бавно по пепелявите устни, Уоруик простена отново, после смаяно отвори очи.

— Джем! — Той направи опит да се надигне, но се отпусна назад и опипа подутата си глава.

— Всички ви мислят за мъртъв.

Споменът се върна и Уоруик забрави болката.

— Къде е Ондин?

— Уилям Довьо я отведе в къщата. Господарката беше толкова потресена от смъртта ви, че пожела и тя да умре. Но сър Уилям й напомни за… за детето ви.

Уоруик се надигна, олюлявайки се, подпря се на Джем и едва не счупи рамото на стария слуга. После разтърси глава, за да прогони замайването. Силите му скоро се възвърнаха. Отиде до леглото и измъкна изпод дюшека дълъг меч.

Като чу стъпки по снега, Джем забърза към вратата, открехна я и надзърна навън.

— Милорд! Идва някой! Облечен е скъпо и изглежда много страшен!

— Сигурно е Хардгрейв. — Уоруик изруга полугласно. — Изтичай в къщата, Джем, и виж какво става там!

Преди да излезе, старецът се обърна и видя как графът отново се просна по дължина на пода. Изпълнен с нарастващ страх, Джем мина покрай Хардгрейв. Воднистосините очи на мъжа бяха пълни с убийствена злоба.

Хардгрейв се втурна като вихър в къщичката, но при вида на мъртвия неприятел бе обзет от дълбоко задоволство. Великият лорд Чатъм, могъщият граф на Норт Ламбрия — какво беше останало от всичко това?

Хардгрейв се изсмя дрезгаво и коленичи до мъртвото тяло. Изведнъж обаче умрелият се раздвижи и смехът замръзна на устните му. Две пронизващи златнокафяви очи го изгледаха спокойно, само в дълбините им се четеше дива омраза.

— Чатъм! — Отчасти разочарован, отчасти зарадван, виконтът се изправи. Все пак щеше да има шанса да унищожи стария си враг със собствените си ръце.

— Да, Чатъм, жив и здрав!

Уоруик скочи светкавично, със свити колене, с гол меч в ръка. Хардгрейв извади оръжието си и двете острия се кръстосаха със звън. Само след минута виконтът бе притиснат до стената и се взря ужасено в разкривеното от гняв лице на противника си. Този човек беше същински демон!

Следващият удар изби меча от ръката му. Той се свлече безсилно на земята и Уоруик опря острието на меча си в гърлото му.

— Предайте се!

— Никога! По-добре ме убийте!

Уоруик вдигна меча му от пода и го хвърли в ръцете му.

— Тогава се бийте като мъж!

Невярваща усмивка разкриви устните на виконта. Този Чатъм беше луд! Хардгрейв се надигна, стисна здраво дръжката на меча и се нахвърли върху графа, който очевидно не считаше за нужно да се прикрива. Но това беше само привидно. Уоруик беше подготвен за стремителното нападение. Той просто протегна меча си и Хардгрейв се наниза на острието. Докато осъзнае, че е дошъл часът на смъртта му, на устните му играеше усмивка. Той се олюля, опипа меча на противника си, забит в гърдите му, строполи се на земята и почти спокойно затвори очи.

Уоруик го погледна със смесица от гняв и съчувствие. Опита се да си спомни отдавна миналото събитие, което беше причинило ожесточената вражда между семействата им, но не можа. После извади меча си от гърдите на мъртвия и изскочи навън.

Преди да влезе в къщата, Уилям взе шепа сняг и я притисна върху подутата буза на все още замаяната си племенница.

Ондин не се помръдна. Едва неочакваният студ събуди жизнеността й. Докато чичо й разговаряше с Раул, а после и с Хардгрейв, тя не се интересуваше от нищо. Едва сега осъзна какво щяха да правят с нея. Чичо й искаше първо да я остави на Раул, а после да я продаде на виконта. Този човек беше виновен не само за смъртта на баща й, но хладнокръвно бе причинил и трагичния край на съпруга й. А сега искаше да се наслади на унижението й, след като почти бе успял да стане господар на цялото й имущество. Не, той нямаше да се радва на плодовете на злите си дела. Никога!

Ондин събра всичките си сили и го ритна по пищяла. Уилям изрева и се строполи в снега. Тя му обърна гръб, хукна към обора, заобиколи го и се насочи през заснежената поляна към гората.

Сърцето й биеше като лудо, дробовете й се пръскаха. Спря едва когато беше достигнала гъстата дъбова гора. Скри се зад едно дебело стъбло, пое дълбоко въздух и хвърли бърз поглед към къщата. Чу гневни гласове и видя как Раул изтича при баща си, който се изправи с мъка и посочи към гората.